Павлов иск

– общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „За задължението на съда да следи за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК, опороченото действие следва да се повтори, като се направи доклад по делото и се дадат съответните указания?“; 2. „За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си?“; 3. „За задължението на съда да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване?“; 4. „За съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК и следва ли въззивния съд да даде на страната указания съобразно чл. 146, ал. 2 ГПК когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство?“; 5. „Дали въззивния съд следи за нарушения на първата инстанция и когато констатира порок при извършването на доклада, длъжна ли е да го отстрани, вкл. като сама изготви доклад по делото?“. По тази група въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №211 от 30.06.2011 г. по гр. д. №995/2010 г., IV г. о.; Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК; решение №205 от 11.07.2011 г. по гр. д. №149/2011 г., II г. о.; решение №700 от 6.12.2010 г. по гр. д. №304/2010 г., III г. о.; решение №549/29.10.2010 г. по гр. д. №56/2010 г., IV г. о.; решение №138/25.03.2011 г. по гр. д. №1127/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.; 6. „Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 във вр. с чл. 236 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страната?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните по делото от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях?“; 8. „За задължението на съда да обсъди направените от страните възражения; както и да обсъди и отговори на всички доводи във въззивната жалба и оплаквания; не е извършил цялостна самостоятелна преценка на фактическите твърдения на страните, доводите и възраженията им, а избирателно е обсъждал представените по делото доказателства; и относно формиране на вътрешното убеждение на съда и приложението по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК?“; 9. „Следва ли второинстанционния съд с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, аз. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото?“; 10. „За задълженията на съда при докладване на въззивната жалба да даде указания на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК?“; По въпроси с №№6-10 се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №142 от 30.03.2020 г. по т. д. №2970/2018 г., I т. о.; решение №221/08.02.2016 г. по гр. д. №1453/2015 г. на ВКС, I г. о.; ТР №1 от 04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение №154/24.08.2016 г. по гр. д. №3848/2015 г., IV г. о.; т. 2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №549/29.10.2010 г. по гр. д. №56/2010 г., IV г. о. и др.; 11. „Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания. Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 ГПК?. По въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за противоречие с решение №15 от 30.01.2015 г. по гр. д. №4604/2014 г. на ВКС, IV г. о.; 12. „От кой момент започва да тече погасителна давност за вземане основано на запис на заповед от датата на предявяването му или от съдебното решение постановено по иск с правно основание по чл. 534 ТЗ? Кога се погасява по давност кредиторовото вземане по запис на заповед - с тригодишната давност или с тази по чл. 534 ТЗ?“; 13. „Налице ли е идентичност на вземането по запис на заповед и по иск за неоснователно обогатяване. Налице ли е било вземане към момента на прехвърляне на имота с брачен договор на едно от двете основания?“; 14. „По отношение на вземането, установено със съдебно решение по иск с пр. основание чл. 534 ТЗ, основан на запис за заповед от кой момент тече давността за предявяване на Павловия иск - от датата на предявяване на записа за заповед или от датата на влизане в сила на съдебното решение?“ и 15. „От кой момент е изискуемо вземане, основано на запис на заповед и от кой момент започва да тече погасителната давност за него?“. По последната група въпроси, се твърди, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с: решение №11/14.05.2019 г. по т. д.№1574/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение №552 от 15.07.2010 г. по гр. д. №171/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – тъй като с атакуваното решение въззивният съд се произнесъл по въпроси, който са от значение за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение.