чл. 247 ГПК

1) достатъчно ли е за преценката при иск по чл. 152, във вр. с чл. 26 ЗЗД, страната, която се позовава на цитираната норма, да твърди само наличие на заемно правоотношение, без никаква друга конкретика; 2) не се ли накърнява правото на защита на ответната страна, ако отговорът на предходния въпрос е положителен; 3) при твърдение за наличие на заемно правоотношение, относно твърдението за такова, за разкриване действителните отношения на страните, това твърдение трябва ли да е конкретно, като е индивидуализирано поне по размер, а и сключването му по време; 4) достатъчно ли е твърдението за заемно правоотношение да се установява с косвени доказателства – свидетели, които твърдят, че знаят за такава уговорка, дори и един от тях да се заявява като очевидец на уговорката, при въвеждане от негова страна на недостоверни твърдения – за факти отпреди 10 години; 5) съдът обвързан ли е при преценката за допустимост на исканите от страната-ищец гласни доказателства, от твърдението на самия ищец, че обследваната сделка е „симулативна; 6) какво е правното значение на такова твърдение от ищцовата страна и то влияе ли на доказателствената тежест и на допустимостта на гласните доказателства при отсъствие на писмени такива; 7) твърдение на ищеца – още в исковата молба, че сделката, прогласяване на нищожността за която желае, е „симулативна, не ограничава ли доказателствените му средства и това налага ли съобразяване с ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки; 8) има ли отношение към решаващия извод на съда неучастието на трето за твърдяното заемно правоотношение лице, придобило собственост по силата на съпружеска имуществена общност (СИО), и при неизвестно за нея и неустановявано по делото да `и е известно заемно правоотношение, то обвързва ли я; 9) длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, твърдения и възражения на страните в тяхната съвкупност и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал по указания в т. 19 от тълкувателно решение (ТР) №1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК начин, както и в това число – и твърдения и оспорвания още от завеждане по делото пред първата инстанция и доказателствата, събрани пред нея; 10) има ли задължение въззивният съд да изпълни изискването по чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 12 ГПК, като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията и разгледа възраженията на жалбоподателя, за да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, а изводите му да намерят отражение в мотивите; 11) следва ли и как да се цени заявеното в отговора на ответниците, опровергаващо ищцовите твърдения, когато то не е оспорено от ищцовата страна, макар и да сочи различни от твърдяните от ищеца факти и отношения; 12) този факт – напускането на имота с изключение само на една стая от него, в който от 2015 г. е допуснат ищеца – приживе на наследодателя ни, както и обстоятелството, че след сделката е извършен ремонт на целия имот – пак само от наследодателя на касаторите, има ли и какво отношение към разкриване на действителните отношения между страните и следва ли да се съобрази от съда при установяване наличие или не на заемни правоотношения, обезпечени с обсъжданата сделка; 13) при обсъждане на доказателствата съдът следва ли ясно да посочи въз основа на кои доказателства приема, че е сключен договор за заем, т. е. да установи наличието на самото заемно правоотношение, и второ, – че съглашението за обратно изкупуване е постигнато преди или едновременно със сключения договор за заем, или е достатъчно само да приеме наличие на заемно правоотношение въз основа на свидетелски твърдения от лица, които съобщават факти по начин, по който житейски е недостоверно да помнят по съобщавания начин; 14) достатъчни ли са свидетелските показания само на тези свидетели, твърдящи, че установяват факти отпреди 10 години, за да се приеме, че страните – ищецът и наследодателят ни са сключили заемно правоотношение, връщането на сумите по което са обезпечени с прехвърлянето на имот, при наличието на диаметрално противоположни свидетелски твърдения; 15) при тези противоречия между свидетелите, те следва ли да се обсъдят от съда; 16) уместно ли е приложена нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК, както това е сторил въззивният съд, или в случая е следвало съдът да се съобрази със забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, както по процесуалния въпрос за допустимост на гласните доказателства; 17) може ли съдът да обоснове извода си за наличие на заемно правоотношение само въз основа на такова общо твърдение на ищеца, въпреки че същото е в противоречие с негово признание в нотариален акт за извършено плащане на приблизително половината от продажната цена и налична уговорка пак в нотариалния акт за плащане на остатъка по нея – по сделката – периодично след това, които периодични плащания по сделката съвпадат по време и с времето на погасяване задълженията на ищеца, за които твърди, че искал заема, но не и по време със самата сделка; и 18) как следва да се цени сключеният между страните по сделката – около 40 дни след нея – нов предварителен договор между страните, и от това не произтича ли извод, различен от решаващия на съда – за начилие на заемно правоотношение, и при произнасянето по спора съдът следва ли да съобрази поредността на установените пред него сделки.