– общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да пристъпи към тълкуване на договорните клаузи обективирани в двата договора при наличие на спор между страните или съмнение относно тяхното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии визирани в чл. 20 ЗЗД?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да съблюдава предвидените законови критерии за тълкуване на договорите съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и да тълкува действителната воля на страните, изразена в договор за покупко-продажба на селскостопанска техника от 19.03.2008 г. и договор за спогодба от 08.06.2016 г.; 3. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно обема на правата и предаване на владението на движимите вещи следва ли действителната обща воля на страните по договорите да се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия, което при определените в закона предпоставки може да се различава от законовата дефиниция на същите и да е съобразено с обичая?; 4. При спор относно прилагане на договорна клауза и използвани в договора понятия, може ли съдът да постанови съдебно решение, без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД?; 5. Необходимо ли е съдът да се съобрази с уговорки на страните в договор, които са ясни, точни и недвусмислени?; 6. При тълкуване, длъжен ли е съдът да тълкува отделни уговорки във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целите договори?. По отношение на тази група въпроси се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС: решение №74/09.7.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. на ВКС, II т. о.; Решение №89/17.07.2009 г. по т. д. 523/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение №1/24.07.2012 г. по гр. д. №777/2010 г. на ВКС, I г. о.; решение №202/13.07.2012 г. по гр. д. №680/2011 г. на ВКС, I г. о.; 7. Признаването на дълга само от единия продавач- солидарен длъжник, направено след изтичане на срока на погасителната давност следва ли да се приеме и като отказ от изтекла давност?; 8. Какви действия следва да бъдат налице от продавача по договора от 2008 год. респективно от 2016 год., за да се приеме, че е извършил отказ от изтекла давност?. По отношение на въпроси с №№7 и 8 се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивната решение е в противоречие с: решение №603/07.04.1998 г. по гр. д. №2510/1997 г. на ВКС, V г. о.; решение №186/19.06.2013 г. по гр. д. №927/2012 г. на ВКС, IV г. о.; 9. Предоговарянето на срок за сключване на окончателен договор, чрез договор за спогодба, подписан само от единия продавач по първоначалния договор, без участието на другия и то само по отношение на част от вещите предмет на първоначалния договор за покупко-продажба може ли да се приеме, като анекс към първоначалния договор и може ли това действие от страна на единия продавач да се приеме за отказ от давност по отношение на целия дълг?. По отношение на последния въпрос, касаторът се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства за значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение.