Вид съдебен акт: Опр. по чл. 274 ал. 3 ГПК за недопускане

Определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Действително съдът е изложил съображения, че встъпването в съществуващ дълг поглъща даденото от встъпващия поръчителство за обезпечение на същия дълг, доколкото поръчителят вече е лично задължен и отговаря неограничено спрямо кредитора и продължава да бъде солидарно задължен с главния длъжник, вече като съдлъжник, без да се ползва с привилегиите на поръчителството, но това становище в случая се явява единствено евентуален довод за недопустимост на исковете за установяване на недължимост на процесните суми. Решаващият извод на съда е изграден с оглед наличието на влязло в сила съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо са отхвърлени исковете по чл. 439 ГПК на жалбоподателите-ищци, основаващи се на изтекла в хода на изпълнителното производство погасителна давност и на нищожност на процесните споразумения. В този смисъл по отношение на първия правен въпрос не се установява наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и определението в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт, връщащ исковата молба по исковете за установяване на недължимост на процесните суми, не може да бъде допуснато до касационно обжалване.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /респ. определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В случая жалбоподателят само се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен във въззивното определение и който да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Наведените доводи за неправилност на определението не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те имат отношение към проверката, която се провежда само ако то бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно приетото в цитираното тълкувателно решение липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна за да не се допуска касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Предвид изложеното, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

“За да е налице основанието по чл126 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?“ Жалбоподателят оспорва наличието на такъв поради различните номера на жалбите, с които жалбоподателят е изразил несъгласието си пред Прокуратурата относно бездействието на Главния прокурор /първото дело било образувано във връзка с жалба с вх.№PRB 20200685364 от 18.08.2020г., а настоящето по жалби с вх.№PRB 20200683464 и двете PRB 20200683235 от 18.08.2020г./

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, който се свежда до това формира ли решението по иска за реално изпълнение на договор сила на пресъдено нещо относно валидността на този договор, е обуславящ решаващия извод на въззивната инстанция за наличие на преюдициалност. Отрицателният му отговор обаче не е в отклонение от сочената от касатора задължителната съдебна практика. Разрешенията по т. 2 на ТР №3/22.04.2019г. по т. д.№2/2016г. на ОСГТК на ВКС касаят силата на пресъдено нещо по частичен иск и са неотносими към настоящия спор, доколкото нито едно от двете дела няма за предмет частичен иск. Отделно, и там се приема вече посоченото в атакуваното определение разрешение на съдебната практика и правната теория, че силата на пресъдено нещо се формира по спорното материално право, а не по юридическите факти, които го пораждат, променят или погасяват. Или извода дали договорът, чието изпълнение се иска, е валиден предпоставя този дали подлежи на изпълнение, но без да е предявен иск за нищожност на договора, не се формира сила на пресъдено нещо относно действителността му. В този смисъл са разрешенията и на ТР №1/27.04.2022г. по т. д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава жалбоподателят. Там изрично се приема, че при служебната проверка за нищожност на сделката, съдът се произнася в мотивите на съдебното решение, а те не са източник на сила на пресъдено нещо.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

по същество; при категорични доказателства за липса на средства за заплащане на държавна такса от страна на ищеца, от значение ли е причината за така установената липса, за да се приложи чл. 83, ал. 2 ГПК; длъжен ли е съдът да съпостави размера на предполагаемите държавни такси и разноски в производството с материалното състояние на молителя, който го е сезирал с искане по чл. 83, ал. 2 ГПК; месечните разходи на молителя съставляват ли обстоятелство, което съдът следва да обсъди при произнасяне по основателността на направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК; при произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на държавна такса в производството следва ли да се вземат предвид всички относими обстоятелства, които са декларирани от молителя – имуществено състояние, трудова заетост, семейно положение, възраст, здравословно състояние, осигуряване на издръжка, финансови задължения към трети лица.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

твърди, че е даден в противоречие с ТР №6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Ако съдът приеме, че е допустимо така направеното тълкуване от въззивния съд на преценката на РС- В. Търново, то следва ли да се приеме, че страната следва за подава нова декларация с искане за пълно или частично освобождаване от дължими такси и/или разноски при всяко нововъзникнало задължение за заплащането им?“.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

(първият – процесуално-правен, а останалите – материално-правни: 1. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да се произнесе по всички обстоятелства, които са от значение за правото на страната на освобождаване от държавни такси и разноски? 2. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да съпостави материалното й състояние не само според определеното й конкретно задължение за разноски, а с оглед на това доколко може да се натовари с плащането на таксите и разноските по конкретното гражданско дело? 3. За правото по чл. 83, ал. 2 ГПК относимо ли е обстоятелството, че страната притежава движими вещи на значителна стойност, с които може да се разпореди? 4. Длъжен ли е съдът по чл. 83, ал. 2 ГПК да обсъди разходите, които са необходими за ежедневието на страната? и 5. Длъжен ли е съдът с произнасянето си по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да осигури ефективно осъществяване на правото на страната на достъп до съд? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, установена с Определение №10/10.01.2019 г. по ч. гр. д. №432/2018 г. III-то ГО, Определение №12/14.01.2016 г. по гр. д. №5163/2015 г. II ГО, Определение №17/14.01.2020 г. по ч. гр. д. №4891/2019 г. IV-то ГО и Определение №23/13.01.2023 г. по ч. гр. д. №5/2023 г. I-во ТО, както и в противоречие с указанията, дадени в т. 12 ТР №6/06.11.2013 г. по тълк. д. №6/2012 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплакват, че определението е неправилно поради нарушение по чл. 83, ал. 2 ГПК.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1. Следва ли да бъде освободено от авансово заплащане на държавна такса и разноски по дело физическо лице, което е едноличен собственик на ЕООД, притежавало недвижими имоти /към датата на направеното искане по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК обаче нито дружеството, нито физическото лице са собственици на недвижими имоти/, само и единствено поради факта, че дружеството предходно е било собственик; 2. Следва ли съдът да анализира обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1-7 ГПК и след анализ да направи преценка за възможността на ищеца с декларираните в представената декларация разполагаеми средства да заплати дължимата държавна такса; 3. Допустимо ли е в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, въпреки че съдът не може да установи дали ищецът, вписан като управител на множество търговски дружества, получава или не получава възнаграждение за тази си дейност, съдът да игнорира декларираното под страх от наказателна отговорност обстоятелство и да презюмира получаването на доходи;