чл. 269 ГПК

в противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Бланкетно се поддържа допълнителния критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК за вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Първата група въпроси /от 1 до 5/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност поради привидност /относителна или абсолютна/ на договора за прехвърляне на имот в частта за минали грижи и издръжка; за подлежащите на доказване факти и обстоятелства; чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, че грижите и издръжката за минало време са били предоставени - на ищеца, претендиращ нищожността на договора поради привидност или на ответника – приобретател по договора, както и относно обема на дължимите грижи и издръжка при липса на конкретна уговорка в договора, респ. дължат ли се както грижи, така и издръжка. По тази група въпроси не се сочи задължителна или казуална практика на ВС и ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а и самите въпроси очевидно не са във връзка с настоящия казус, чиито предмет са единствено главен иск по чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД и евентуален по чл. 34 ЗЗД. Втората група въпроси /от 6 до 12/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност поради липса на основание на договор за издръжка и гледане в частта за бъдещите грижи и издръжка в хипотезата на предстояща, близка и неизбежна смърт на прехвърлителя и последната действително да е настъпила; за значението на характера на заболяването, момента на възникването му, прогнозата за преживяемост от медицинска гледна точка и здравословното състояние на прехвърлителя; за правното значение на знанието на прехвърлителя и на приобретателя за предстоящата близка и неизбежна смърт на прехвърлителя с оглед поставената му диагноза и дадената прогноза за преживяемост; за значението на периода от време, който е изминал от сключване на договора до настъпване на смъртта на прехвърлителя; за значението на субективната убеденост за излекуване у прехвърлителя или у приобретателя по договора и приравнява ли се тя на незнание за предстоящата, близка и неизбежна смърт на прехвърлителя, която в действителност е настъпила и какво е значението на полагането на т. нар. „палеативни грижи“ за пациента – прехвърлител при преценка налице ли е знание на приобретателя към момента на сключване на сделката за близката и неизбежна смърт на прехвърлителя. По тези въпроси се поддържа допълнителния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №569/08.03.2011 г. по гр. д. №76/2009 г. на IV г. о. и решение №384/10.05.2010 г. по гр. д. №1190/2009 г. на III г. о. Третата група въпроси /от 13.1 до 15/ се отнасят до предпоставките за приложение на основанието за нищожност на нотариалното действие поради нарушение на чл. 579, ал. 1 и ал. 2 ГПК и води ли то до нищожност на сключения договор за издръжка и гледане; до задължението на нотариуса при прилагане на тази разпоредба да посочи в нотариалния акт изрично дали се касае до неграмотност или до недъгавост и в какво се изразява тя и поради която лицето не може да се подпише и да изпише имената си; за характера на физическото увреждане /вродено или придобито/ - дали то следва да води до невъзможност лицето изобщо да не може да положи подпис или само до невъзможност да положи идентифицируем такъв и дали причината за недъгавостта следва да е трайна, за да има основание да се приложи чл. нормата на 579 ГПК и може ли последната да се прилага в нотариалното производство по свободна преценка на страните или нотариуса. И по отношение на тази група въпроси, не се сочи, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС. Четвъртата група въпроси /от 16.1 до 18.3/ са във връзка със задълженията на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства и да извърши самостоятелна преценка на същите; да обсъди всички доводи и възражения на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; за преценката на свидетелските показания по реда на чл. 172 ГПК, ведно с всички други доказателства по делото и излагането на мотиви, обосноваващи извод за заинтересованост на конкретен свидетел и мотиви защо се кредитират или не се кредитират показанията на конкретен свидетел. Поддържа се, че по така повдигнатите процесуалноправни въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и тази, обективирана в следните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: №260/30.10.2013 г. по гр. д. №1286/2012 г., IV г. о., №123/30.05.2011 г. по гр. д. №890/2010 г., III г. о., №380/02.06.2009 г. по гр. д. №758/2009 г., III г. о., №232/20.03.2009 г. по гр. д. №2716/2008 г., IV г. о., №27/22.04.2019 г. на IV г. о., №331/19.05.2010 г. по гр. д. №257/2009 г., IV г. о., №217/09.06.2011 г. по гр. д. №761/2010 г., IV г. о., №700/28.10.2010 г. по гр. д. №91/2010 г., IV г. о., №422/3.06.2010 г. по гр. д. 805/2009 г., I г. о. и №251/27.07.2015 г. по гр. д. №6970/2014 г., IV г. о.