Застрахователни обезщетения

е предпоставен от недоволството на процесуалния представител на ищцата – адв. Н. от решаващия извод на въззивния съд, че дължимият размер на следващото му се адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ на основание на чл. 38, ал. 1, вр. чл. 36 ЗАдв за първоинстанционното производство се определя въз основа на редакцията на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, а не към момента на постановяване на съдебния акт. Въпросът обаче не е съобразен с постановеното Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/2022, съгласно което съдът не е обвързан императивно с фиксираните в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта по смисъла на посочената разпоредба ДФЕС.