Императивна норма

Първите три въпроса преповтарят част от възраженията на ответниците, поддържани в хода на цялото производство, за които въззивният съд е приел, че в хипотезата на предявен иск, касаещ заплащането на адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението и извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер, като взима предвид направените от доверителите възражения предвид невъзможността им да участват в производството пред органите на адвокатурата. Същите са в съответствие със съдебната практика, включително и посоченото от касаторите решение №271/19.05.2025 г. по гр. д. №1107/2024 г. на ВКС, ГК, IV г. о. Второто решение по гр. д. №3831/2022 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е неотносимо, доколкото касае различен спорен въпрос относно валидността на клауза за дължимост на адвокатско възнаграждение дори при отказ/оттегляне на пълномощията на адвоката, каквото в случая не е налице. Вторият въпрос по същество изразява несъгласието на касаторите с предвидения в чл. 36, ал. 3 ЗАдв ред за определяне на адвокатското възнаграждение при липса на уговорка между адвоката и клиента, което обаче не обосновава допускането на касационното обжалване.
Видно от аргументацията на четвъртия и петия въпрос същите касаят оплаквания за евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с произнасянето му по възраженията по приетия пред първата инстанция доклад, както и необоснованост на изводите му по отношение на конкретен цитат за отношенията между страните по делото, установени от приетите пред въззивната инстанция доказателства. Както вече беше изложено, в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо обсъждане на доказателствения материал. Наведените от касаторите твърдения са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, обосноваващи преценката за допускането на касационното обжалване.
Шестият и седмият въпрос са принципно относими към дейността на въззивната инстанция по решаването на правния спор по същество, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил трайната и последователна практика на ВКС, включително и посочената от касаторите, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички възражения на страните, направени във връзка с правните им доводи, които имат значение за решението по делото. Видно от подробните и изчерпателни мотивите на обжалваното решение, съдът е изпълнил задължението си, като е обсъдил събраните пред първата и втората инстанция доказателства, както и се е произнесъл по всички наведени пред него твърдения и възражения на страните.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по въпросите от осми до единадесети във връзка с посоченото решение по дело С-395/21. Последното разглежда въпросите относно съдържанието на неравноправна клауза за възнаграждение за предоставени адвокатски услуги и последиците от установяването на неравноправността в хипотезата на сключен между адвокат и клиент договор, в който възнаграждението е уговорено на основата на почасова ставка без допълнително конкретизиране. Предвид установената в настоящия случай фактическа обстановка, а именно, че между страните изобщо не е бил сключен такъв договор, респективно не се касае до тълкуване на клауза от него, то решението е неотносимо. Видно от изложените от въззивния съд мотиви следва да се посочи, че са взети предвид общите приложими към казуса принципни постановки на цитираното решение на СЕС, разгледани през нормите на вътрешното ни законодателство, очертаващо задълженията на адвоката. Въз основа на изявленията на самите ответници в отговора на исковата молба относно уговорки за размера на дължимото възнаграждение, характера на възраженията им, насочени към качеството на предоставената услуга, и събраните доказателства относно предходни отношения между страните по правни казуси, във връзка с което са заплатили възнаграждение, съдът е направил извод, че ответниците са били запознати и в достатъчна степен информирани за възмездността на труда на адвоката, положен в тяхна полза въз основа на учредената му представителна власт. Несъгласието на ответниците с изводите на съда по съществото на спора и по отношение на правната уредба за възмездността на адвокатския труд не са основания за допускане на касационен контрол. Второто посочено решение на СЕС по дело С-399/2011е изцяло неотносимо към поставените въпроси, доколкото касае отказ за изпълнение на европейска заповед за арест, като никъде в него не се разглеждат въпроси относно доставка на услуги и потребителска защита.
Последната група въпроси – от дванадесети до шестнадесети – също не обосновават допускането на касационното обжалване. Същите преповтарят вече разгледаните по-горе въпроси и са изведени от собствените на страната разбирания относно правилното решаване на делото, т. е. отново преповтарят наведени в производството правни доводи, които се относими към решаването на спора по същество и не следва да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Допълнително не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не е изложена надлежна по смисъла на т. 4 ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, аргументация. Не се сочи противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика, на която въззивният съд се е позовал, а разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗАдв е ясна и по приложението ѝ е налице множество непротиворечива съдебна практика.
Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи се съдържат в представеното изложение.
Неоснователно е искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 267 Договора за функциониране на Европейския съюз, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Въпросът, с който СЕС е сезиран не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. Ето защо не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване, доколкото поставените въпроси касаят тълкуването на националноправна норма и излизат извън предмета на делото.