Задължителна сила на присъда
Чл. 300. Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Дали съдът следва да вземе предвид конкретните икономически условия, чийто ориентир са нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите, както и инфлационните процеси, като критерии наред с всички останали при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ?
включва и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество. Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, противоречие с решение №104/25.07.2014 г. по т. д. №2998/2013 г. на ВКС, I т. о.
е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, противоречие с разрешение в практиката на ВКС, решение №******г. по т. д. 1879/2019 г., ВКС, решение №******г. по т. д. 1842/2019 г., II ТО на ВКС, решение №******г по т. д. 2882/2017 г., II ТО, решение 8 от 05.06.2019 г. по т. д. 3014/2017 г., II ТО на ВКС, решение №98/24.06.2013 г. по т. д. 596/2012 г., II ТО и решение №206 от 12.03.2010 г. по т. д. 35/2009 г., II ТО на ВКС.
съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно – противоречие с: тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК – т. 4; решение №217 от 30.07.2010 г. по гр. д. №367/2009 г. на ВКС, II гр. о.; решение №466/27.05.2010 г. по гр. д. №1297/2009 г. на ВКС, I гр. о.; решение №230 от 10.11.2011 г. по гр. д. №307/2011 г. на ВКС, II гр. о., с което се мотивира допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Относно предпоставките за спиране на исковото производство, образувано по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, съответно дали предпоставка за спиране на производството в този случай е образувано досъдебно производство?
„Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по формулирано във въззивната жалба искане за събиране на доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК?“. Твърди се, че е константна практиката на ВКС, обективирана в редица решения, сред които и решение №167/26.10.2017 г. по гр. д. №209/2017 г., ГК, Първо г. о. и решение №120/26.01.2021 г. по гр. д. №3754/2019 г., ГК, Трето г. о. на ВКС, в които се приема, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, когато въззивният съд не се е произнесъл по направено искане за събиране на доказателства от въззивната инстанция, които са останали несъбрани от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения. Излага се, че САС е пропуснал да се произнесе по направено доказателствено искане във въззивната жалба за събиране на доказателства, представляващи част от воденото досъдебно производство на специализираната прокуратура срещу тримата ответници, в това число за участие в организирана престъпна група и вещно укривателство на процесния лек автомобил, а изложеното е препятствало възможността да бъдат установени посочените в обвинителния акт обстоятелства, касаещи придобиването на процесното МПС, промяната в номера на рамата му от ответниците, последващата му препродажба за сумата от 15000 лв. и пр., което заедно с това, че въззивният съд не е спрял гражданското дело до приключване на наказателно такова, било довело до невъзможност ищецът да докаже основателността на исковата си претенция. Претендираното противоречие на въззивното решение с цитирана практика на ВКС сочи на заявено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се и материалноправен въпрос, за който се твърди, че е обусловил изхода на спора: „Носят ли гражданска отговорност за стойността на откраднат лек автомобил извършителите на вещно укривателство и отговарят ли солидарно заедно с прекия извършител на противозаконното ѝ отнемане?“ Според касатора отговор на този въпрос следва да бъде даден при съобразяване на съдебната практика в решение №76/24.03.1998 г. по н. д. №353/1996 г., Първо н. о. на ВКС и решение №72 от 30.03.1978 г. по н. д. №13/1978 г. Първо н. о. на ВС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а в случай, че същите решения са неотносими, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
е прието следното:
е налице произнасяне в противоречие с решение №60097 от 13.09.2021г. по т. д. №1600/2020г. на ВКС, ТК, II т. о.
Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?
При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди“?
Въпросът за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?
от твърденията на касатора, а той може само да уточни поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос. В настоящата хипотеза касаторката не е формулирала нито един въпрос, който да обуслови допускане на касационен контрол. Само на това основание достъп до касация следва да бъде отказан. За пълнота на изложението и с цел максимално охраняване правата на страната, дори хипотетично да се приеме, че изложението касае въпроса за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, то въззивният съд е разрешил този въпрос изцяло в съответствие със задължителната практика на касационната инстанция. С постановките на ТР №2/06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС, съобразени с въведените в Директива 2005/14/ЕО изисквания, е прието, че притезателното имуществено право, което увреденият има спрямо застрахователя по „Гражданска отговорност“, е с вторичен спрямо деликтното право характер. Ето защо, застрахователят не може да дължи повече от дължимото от прекия причинител на непозволеното увреждане. Отделно, застрахователят има процесуалната възможност да въвежда всички възражения, свързани с деликтната отговорност на застрахования делинквент в процеса между него и увредения. След като причинилият смъртта на Д. Д. Ч. е осъден да заплати на неговата дъщеря Д. Д. Ч. обезщетение в размер на 50 000 лв. с влязъл в сила съдебен акт /присъда №43/2010 г. по нохд №410/2010 г. на Апелативен съд София, с която е разгледан нейния граждански иск/, то застрахователят на гражданската му отговорност не може да бъде осъден да заплати обезщетение в по-висок размер. Отделно от това, следва да бъде посочено, че релевираните от касаторката допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не са обосновани надлежно, а само са формално изброени. Този пропуск се явява допълнително основание да бъде отказан достъп до проверка на въззивното решение по същество в обжалваната от касаторката част.