1/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 2/ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед на търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 3/ Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип; 4/ Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната; 5/ Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва; 6/ Кои са предпоставките на чл. 51, ал2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела; По първите три въпроса относно приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, се поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС – т. II на ППВС №4/1968 г., както и на казуална практика на ВКС /изрично посочена в изложението/ по приложението на чл. 52 ЗЗД. По четвърти и пети въпрос се поддържа освен допълнителния критерий на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като се сочи конкретна съдебна практика на ВКС, така и този по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като последния е обоснован с необходимостта от осъвременяване на практиката с оглед промените в обществените условия – честотата на увреждания от претърпени ПТП и необходимостта от получаване на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, чиито размер следва да бъде съобразен и с икономическата конюнктура в страната. По последния въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВС и на ВКС – т. 7 на ППВС №17/1963 г., както и на съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК / изрично посочена в изложението/, в които се застъпва становището, че за отчитане на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не е достатъчно да се предполага причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано конкретно поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване.