чл. 51 ал. 2 ЗЗД

При определяне конкретната степен /процент/ на съпричиняване при деликт, подлежи ли на анализ и съпоставка поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?
Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?
Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент" на търпените морални вреди, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е значително по-високо от определеното по сходни случаи?
Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?
Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?
Съдът задължен ли е при формиране на правните изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и противоречиво възприети факти?