чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК

Така обобщеният въпрос се отнася до прилагането на процесуалноправната норма на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното определение, в което въззивният съд е констатирал, че се установява, че е образувано конкретно досъдебно производство, както и че с оглед на неговия предмет са налице основанията за спиране на висящото пред него гражданско производство за разглеждане на предявени искове за ангажиране на отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ до приключване на наказателното производство. Това означава, че по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По поставения въпрос има формирана практика на ВКС, която е обективирана в Определение №290 от 01.09.2020 г., постановено по ч. т. д. №1303/2020 г. по описа на ВКС, I т. о., Определение №237/29.03.2023 г., постановено по ч. т. д. №300/2023 г. по описа на ВКС, I т. о., Определение №440 от 16.06.2023 г., постановено по ч. т. д. №796/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., Определение №493/28.06.2023 г., постановено по ч. т. д. №882/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., Определение №120 от 19.01.2024 г., постановено по ч. т. д. №1075/2023 г. по описа на ВКС, II т. о. В тези актове е прието, че пречка за надлежното упражняване на правото на иск по смисъла на чл. 229 ГПК е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато е налице пълна идентичност между дееца и извършеното от него престъпление съгласно повдигнатото обвинение и личността на делинквента и противоправното вредоносно деяние, които се сочат в исковото производство като правопораждащи предявеното вземане факти и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело трябва да бъде спряно до приключване на наказателното производство, като когато последното е в съдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а когато е в досъдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
От мотивите на обжалваното определение е видно, че направените от въззивния съд изводи за това дали и при какви предпоставки наказателното производство, което е в досъдебна фаза, представлява основание за спиране на висящо гражданско производство са в пълно съответствие с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. Апелативният съд е приел, че висящото пред него исково производство следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК след като е счел за установено, че е налице образувано наказателно производство, което към момента е висящо в своята досъдебна фаза, че по него като обвиняем е привлечено лицето М. Й. И. и след като е направил дължимата проверка за идентичност между предмета на двете производства, при която е констатирал, че е налице съвпадение между лицето, което е привлечено като обвиняем, и престъплението, за което се води разследването, и личността на делинквента и неговото противоправно деяние, които се заявяват от ищеца като правопораждащо обстоятелство на вземанията му за получаване обезщетение за претърпени вреди от застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които са предмет на предявените в процеса осъдителни искове.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният касатор се позовава на няколко определения на ВКС, в които има произнасяне по прилагането на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Всяко от тях обаче е постановено при различна фактическа обстановка от тази, която е установена по делото и спрямо която е постановено обжалваното въззивно определение, поради което не може да се приеме, че последното противоречи на даденото в тях разрешение по въпроса за предпоставките за спиране на едно гражданско производство при наличие на висящо наказателно производство. В част от тези определения - Определение №274 от 13.06.2011 г., постановено по ч. гр. д. №270/2011 г. по описа на ВКС, I гр. о., Определение №378/28.05.2010 г., постановено по ч. т. д. №383/2010 г. по описа на ВКС, II т. о., Определение №44/26.01.2010 г., постановено по ч. т. д. №15/2010 г. по описа на ВКС, II гр. о. и Определение №604/22.10.2012 г., постановено по ч. т. д. №592/2012 г. по описа на ВКС, I т. о., са разгледани случаи, при които е спряно висящо гражданско дело до приключване на досъдебно производство, което е образувано по подаден от определено лице сигнал, като в нито един от казусите не е имало привлечено конкретно лице като обвиняем по съответното наказателно производство, както е в процесния. В Определение №87 от 13.05.2022 г., постановено по ч. т. д. №834/2022 г. по описа на ВКС, I гр. о., съдът е разгледал въпроса за спиране на гражданско производство до приключване на наказателно производство, което е образувано пред съда за извършване на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, какъвто не е разглежданият по настоящото дело случай на образувано наказателно производство за престъпление от общ характер, което е висящо в своята досъдебна фаза и по което има привлечено конкретно физическо лице като обвиняем с акт на компетентния орган. В Определение №323/20.05.2013 г., постановено по ч. гр. д. №2950/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ гр. о., е посочено, че гражданското производство, което е спряно с обжалвания акт, има за предмет трудовоправен спор за отмяна на наложено дисциплинарно наказание за неизпълнение на трудови задължения, като даденото в него разрешение за това, че не са налице предпоставките за спиране на това производство до приключване на висящо пред съда наказателно производство, е мотивирано с оглед спецификата на предмета на иска с това, че дисциплинарната отговорност се носи от работника и служителя успоредно и независимо от наказателната, който аргумент е напълно неприложим при предявен иск за ангажиране на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, който е предмет на настоящото дело. Касаторът се позовава и на Определение №537 от 31.12.2018 г., постановено по ч. гр. д. №2776/2018 г. по описа на ВКС, І т. о., с което обаче не е допуснато до касационно обжалване определение на въззивния съд, поради което то не представлява практика от вида на тази, посочена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед горното следва да се заключи, че при постановяване на обжалваното определение няма допуснато отклонение от разрешението на формулирания процесуален въпрос, дадено в относимата към спора съдебна практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от частния касатор допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението за допускане на касационно обжалване е направено и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но частният касатор не обосновава защо счита, че отговорът на обобщения процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая това основание няма как да е осъществено, защото по въпроса вече има постановена практика на ВКС, като не е настъпил някакъв факт, който да налага нейното осъвременяване.