чл. 281 т. 3 предл. първо ГПК

Предвид нормата на чл. 303а, ал. 2 ТЗ нищожна ли е клаузата в договор, по който страна е публичен възложител и същият е платец по този договор, с която се договоря срок за плащане по-дълъг от 60 дни?
Как следва да се разбира изключението „но не повече от 60 дни“, предвидено в чл. 303а, ал. 2 ТЗ, като максимален срок за плащане от страна на публичните възложители, който не може да бъде надвишен при никакви обстоятелства или като препоръчителен срок, като страните могат да договорят и по-дълъг срок за плащане, ако това се налага от естеството на стоката или услугата, или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави?
При сключен договор, по който страна е публичен възложител, с посочен в договора срок за плащане над 60 дни и претенция на кредитора по договора за обезщетение за забава, считано от 61-ия ден, на основание чл. 303а, ал. 2 ТЗ, необходимо ли е ищецът-кредитор да доказва, че по-дългият срок (от 61 ден нататък) представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора, съответно да доказва, че за забава в плащанията е отговорен длъжникът-публичен възложител?
Може ли съдът да прилага разпоредбите на Директивата, която вече е транспонирана в българското законодателство, а не в текста на българския закон, с който се транспонира Директивата?
Кой текст следва да се прилага с предимство – този на Директивата или този на българския закон, с който се транспонира същата?