чл. 19 ал. 3 ЗЗД

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства, възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“; 2. „Допустимо ли е едната страна по двустранен договор да прекратява договора с едностранно изявление или с конклудентни действия, ако е започнало изпълнението на договора и насрещната страна по договора е изправна?“; 3. „Допустимо ли е страна по двустранен договор да се отказва от изпълнение на договора чрез позоваване на клауза за едностранно прекратяване на договора с уговорка за заплащане на неустойка, ако преди това същата страна вече е неизправна поради неизпълнение на друго/и задължение/я по същия договор?“; 4. „Следва ли да се счита по отношение на едната страна по двустранен договор за приемане със съгласие за прекратяване на договора, връщането на парична сума по банков път от другата страна, и следва ли в тази хипотеза да се събират допълнително доказателства за волята на страната получила по банков път парите?“ и 5. „Договорът със смесена характеристика – включващ договор за възлагане на строителство на недвижим имот и предварителен договор за покупко-продажба на имота, предмет на строителството, с купувач – възложител физическо лице, представлява ли потребителски договор с основен негов предмет строителството на имота?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение №3/23.02.2022 г. по тълк. д. №3/2019 г. на ВКС, ОСГТК, решение №111 от 17.07.2018 г. по гр. д. №3695/2017 г. на ВКС, III г. о., решение №73 от 5.07.2018 г. по гр. д. №3228/2017 г. на ВКС. III г. о., решение №338/27.03.2018 г. по гр. д. №706/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение №142 от 30.03.2020 г. по т. д. №2970/2018 г. на I т. о., вторият и третият въпроси са решени в противоречие с приетото в решение №39 от 15.05.2014 г. по т. д. №1061/2013 г. на ВКС, I т. о. и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а петият въпрос е решен в противоречие с приетото в практиката на ВКС – Тълкувателно решение №3/23.02.2022 г. по тълк. д. №3/2019 г. на ВКС, ОСГТК, определение №60602/27.07.2021 г. по гр. д. №510/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение №23 от 07.07.2016 г. по т. д. №3686/2014 г. на ВКС, I т. о. решение №86 от 17.08.2015 г. по т. д. №616/2015 г. на ВКС, I т. о., в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – решение от 21 март 2019 г., Pouvin и Dijoux, С-590/2017, EU:C:2019:232, т. 19, решения от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и De Man Garabito, C 488/2011, EU:C:2013:341, т. 30, решение от 10 март 2005 г., EasyCar, С-336/03, EU:C:2005:150, т. 21, от 27 март 2019 г., slewo, С-681/2017, EU:C:2019:255, т. 34 и решение от 12 март 2020 г., Verbraucherzentrale Berlin, С-583/2018, EU:C:2020:199, т. 27, а също и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.