Длъжен ли е съдът да изложи към постановения от него съдебен акт точни, ясни и убедителни мотиви, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. 3 ППВС 1/13.07.1953 г., с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ, но видно от посоченото по-горе за мотивите на въззивния съд, той не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с приетото в 2 посоченото постановление и с установената практика на ВС и ВКС в същия смисъл, създадена след постановлението на Пленума на ВС. Изложени са последователни мотиви по предмета на частното производство, които не са неясни. Частният жалбоподател не извежда въпроси във връзка с приетото от въззивния съд разрешение (по съществото на процесуалноправния въпрос, който е предмет на частната жалба), нито обосновава противоречието на това разрешение с установената практика на ВКС, нито обосновава някое от другите предвидени в ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване (по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК), поради което не са налице предпоставки за обсъждане на разрешението на въззивния съд по същество. Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Като аргументи за очевидна неправилност жалбоподателят излага твърдение, че претенциите му са с краен период – не по-късно от приключване на устните състезания пред инстанцията по същество. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд (а и на първоинстанционния) от значение за недопустимостта на иска по чл. 59 ЗЗД е предявяването му за периоди от време след подаването на исковата молба (за всеки отделен такъв период с начална и крайна дата, който следва момента на подаването на исковата молба и момента на предявяването на иска). т. е. от значение е не моментът на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, а моментът на подаване на исковата молба (на предявяването на иска). Както беше посочено по-горе въззивният съд е изложил последователни мотиви за този извод. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски.