относим към преценката за критериите при определяне обезщетение за неимуществени вреди от увреждане, настъпило в резултат на пътнотранспортно -произшествие. В своята практиката ВКС е категоричен, че отговорността на застрахователя по застраховката "Гражданска отговорност" по чл. 432, ал. 1 КЗ, респективно по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, е обусловена от наличието на деликт /чл. 45 ЗЗД/, т. е. виновно и противоправно поведение на водача на МПС, причинил ПТП, при което са настъпили смъртта или телесните увреждания на пострадалото лице. Няма спор, че непозволеното увреждане е сложен фактически състав, включващ деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вина на дееца, вреда и причинна връзка между деянието и вредата, като страната, която твърди деликта следва да докаже всички елементи, освен вината, която се предполага до доказване на противното. В тежест на ответната страна по иска, предявен на деликтно основание, а при иска по чл. 432, ал. 1 КЗ – в тежест на застрахователя е да установи отсъствието на презюмираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди, включително че деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици /случайно деяние по чл. 15 НК/. Преценката е конкретна във всеки отделен случай и зависи от установените факти и обстоятелства. С оглед вменените му задължения въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.