чл. 133 ГПК

„1. Какъв е критерият за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди и дали обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС №4/1968 г.?; 2. Може ли съдът да отхвърли иска въз основа на възражение, което не е направено от ответника в срок и не е посочено в доклада по чл. 146 ГПК като спорен факт, подлежащ на доказване със съответното разпределение на доказателствената тежест?; 3. Вярно ли е, че Гаранционен фонд носи отговорност само пред увредени лица, а не и пред застраховател, суброгирал се в правата на увредено лице след заплащане на обезщетение? Има ли такова ограничение в закона за отговорността на Гаранционен фонд да е само пред увредените лица при наличие на съизвършителство и платено обезщетение в пълен размер от друг застраховател? При съизвършителство /чл. 53 ЗЗД/ от страна на двама водачи, единият от които с „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а другият – без, и платено обезщетение за причинените вреди от това съизвършителство изцяло от застрахователя на застрахования водач, то платилият целия размер на задължението застраховател има ли иск срещу незастрахования делинквент и Гаранционния фонд за дела от отговорността на незастрахования делинквент или има право на иск само срещу делинквента без валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, без право на иск срещу Гаранционен фонд? Въвежда ли законът ограничение, което апелативният съд твърди да съществува, а именно, че претенции срещу Гаранционния фонд могат да предявяват само увредените лица по смисъла на чл. 265, ал. 2 КЗ /отм./? При съизвършителство платилият целия размер на вредата суброгира ли се в правата на увреденото лице /чл. 74 ЗЗД/ срещу неговите длъжници – делинквента и застрахователя му или Гаранционен фонд за дела от отговорността на другия съизвършител? Налице ли са евентуални основания за отговорност по реда на чл. 53 ЗЗД при посочената хипотеза?“ Касаторът поддържа, че въпросът по т. 1е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на посоченото във въпроса ППВС и на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по гр. д. №43/2010 г., II т. о., т. д. №619/2011 г., II т. о., т. д. №486/2012 г., т. д. №669/2012 г., т. д. №795/2008 г., II т. о. и др. Досежно въпроса по т. 2 се твърди, че въззивната инстанция не е спазила задължителните указания, дадени с ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и се е отклонила от практиката на ВКС, намерила израз в решение №53 от 19.02.2014 г. по гр. д. №4041/2013 г., I г. о. Във връзка с въпросите по т. 1 и т. 2 се въвежда и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК очевидна неправилност на въззивния акт. По формулираните въпроси по т. 3 от изложението на касатора не се прави позоваване на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК и не се излагат конкретни твърдения за съществуването им, като само са цитирани решение №121 от 18.09.2014 г. по т. д. №2859/2013 г., I т. о. и решение №37 от 1.09.2015 г. по т. д. №1070/2014 г., II т. о.