1. „Джиратарят по записа на заповед, придобил вземането по ценната книга след разпоредителната сделка, притежава ли активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и това свързано ли е с добросъвестно упражняване на неговите права по менителницата, в случай, че се позовава едновременно на два придобивни способа?”; 2. „Може ли ищецът да се легитимира, като кредитор на друго основание, различно от това признато с влязло в сила решение в производството по чл. 422 ГПК, което е послужило като основание за спиране на производството по Павловия иск и обвързан ли е съдът от влязлото в сила решение, което установява правопораждащите вземането юридически факти?“; 3. „При липсата на доклад по реда на чл. 146 ГПК от първостепенния съд, длъжен ли е въззивният съд наново да разпредели доказателствената тежест между страните, както и да им даде указания относно предприемане на процесуални действия по посочване на доказателствата? Какви са правомощията на въззивната инстанция при дадена от първостепенния съд различна правна квалификация на предявения иск? Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато във въззивното производство съдът е дал различна от първостепенния съд правна квалификация на предявения иск, но не е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на допълнителни доказателства от страните, и с това лишил ли е ответника от право на защита? Законосъобразно и допустимо ли е решението на въззивната съдебна инстанция, с което се потвърждава решението на първостепенния съд, но с което е дадена нова правна квалификация на предявения иск?“; 4. „Ако крайният падеж на задължението не е настъпил към датата на извършване на разпоредителната сделка, осъществена от длъжника, както и когато вземането по ценната книга е прехвърлено чрез джиро след разпореждането с недвижимия имот, коя е относимата правна норма – тази по чл. 135, ал. 1 ЗЗД или чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“, 5. „В хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД прилага ли се оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД или в тежест на ищеца е да докаже фактът на знание у третото лице за увреждане на кредитора?“; 6. „Как следва да процедира първостепенният съд, когато нередовностите на исковата молба не са своевременно отстранени в указания от съда срок? Когато първостепенният съд е разгледал исковата молба, чиито нередовности не са отстранени в срок и се е произнесъл по съществото на спора, какви са правомощията на въззивния съд? Следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото? Какъв е по естеството си съдебния акт на въззивния съд, който се е произнесъл по съществото на спора, въпреки неотстраняване на нередовности на исковата молба пред първостепенния съд – неправилен или недопустим? Какви са правомощията на касационната съдебна инстанция при такива обстоятелства?“; 7. „Опорочено ли е и по какъв начин съдебното производство и крайният съдебен акт, при многократно удължаване на срока предоставен на ищеца за отстраняване на констатирани от съда нередовности, без затова да са налични уважителни причини по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК? Какви са правомощията на въззивната инстанция при такива обстоятелства?“ и 8. „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?“. Сочат, че вторият въпрос е решен в противоречие с приетото в Тълкувателно решение №2/09.07.2019 г. по тълк. д. №2/2017 г. на ВКС, ОСГТК и решение №266/18.03.2021 г. по гр. д. №247/2020 г. на ВКС, IV г. о., третият с Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение №212/18.02.2021 г. по гр. д. №859/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение №208/06.12.2016 г. по т. д. №2806/2015 г. на ВКС, II т. о., четвъртият с решение №207/13.12.2013 г. по т. д. №771/2011 г. на ВКС, I т. о., решение №1314/10.03.2009 г. по гр. д. №1765/2008 г. на ВКС, I г. о., решение №841/19.01.2010 г. по гр. д. №3530/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение №643/27.07.2000 г. по гр. д. №27/2000 г. на ВКС, II г. о., петият с решение №60/20.04.2017 г. по гр. д. №3094/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение №1314/10.03.2009 г. по гр. д. №1765/2008 г. на ВКС, I г. о., решение №190/03.12.2019 г. по гр. д. №4386/2018 г. на ВКС, III г. о. и цитираните в тях актове на ВКС, осмият с решение №92/16.03.2012 г. по гр. д. №980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение №323/27.09.2002 г. по гр. д. №408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение №408/07.11.2011 г. по гр. д. №1347/2010 г. на ВКС, I г. о. и др., а първият, шестият и седмият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат и, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК.