чл. 233 изр. 2 ГПК

за защитата на владението и ползването от страна на ищците. Излага, че обжалваното решение е постановено по недопустими искове, тъй като не е приложен специалният ред за защита по чл. 75 или чл. 76 ЗС срещу взискателя. Твърди, че произнасяйки се по исковете с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК първоинстанционният съд неправилно е приложил правните последици на силата на пресъдено нещо, прикрепена към отказа от иск на „Б.-З. Г. К.“ АД по гр. д. №14277/2006г. като сила на пресъдено нещо, произтичаща от съдебно решение, с което се решава спора за материалното право. Излага, че решението в обжалваните му части е неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон и като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде отменено, като на негово място се постанови друго, с което се прекрати делото поради недопустимост на предявените искове, респ. решение, с което исковите претенции се отхвърлят като неоснователни и недоказани, като на касатора бъдат присъдени разноски за производството пред всички инстанции. В изложението на касационните основания, касаторът посочва, че решението на СГС е неправилно и противоречи на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №246/23.10.13г. по гр. д. №3418/2013 г., решение №30/28.02.2018г. по гр. д. №1999/2017г., решение №48/12.0б.2017г. по т. д. №408/2015 г., на т. 1 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, когато предметът на делото касае произнасянето на съда по приложението на императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да се произнесе дори и да няма искане от жалбоподателя, като се твърди, че въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения за недопустимост на решението на СРС. Според касатора е налице противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съдържаща се в посочените по-горе решения, по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззнвннят съд е ограничен от посоченото в жалбата? 2. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за липсата на право на иск като абсолютна процесуална предпоставка? 3. Наличието на отказ от иск по чл. 108 ЗС, направен от лице и потвърден от съд с влязъл в сила съдебен акт, процесуална пречка ли е за предявяване спрямо същото лице на иск по чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК? Следва ли в такъв случай съдът да извърши проверка относно идентичността на двете дела по страни, основание и петитум? Твърди се също, че произнасянето по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД на договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017 г., обективиран в нот. акт №127, т. I, peг. №1671, дело №125/2007г. в частта относно 28/42 ид. ч. от имот УПИ [№] противоречи на решение №224/23.10.2018г. по гр. д. №1634/2018г., в което се приема, че „... когато искането за прогласяване нищожността на сделка на основанията по чл. 26 ЗЗД е от страна по делото, която обаче не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността, постановеното решение е недопустимо, поради липсата на правен интерес.“, т. е. решението е недопустимо като постановено в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: 4. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за прогласяване нищожността на сделка от страна по делото, която не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността? По следващия формулиран въпрос: 5. Като се има предвид задължително тълкуване ма ВКС в т. 1 Тълкувателно решение №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015г. на ВКС, може ли ищецът да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита или следва да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 ЗС срещу взискателя, в случаите когато е пропуснал срока за обжалване на извършения въвод? касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл е противоречие е ТР №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015г. на ВКС, в което се съдържат разяснения относно реда за защита на трето лице, заварено в имота. Като не е съобразил приложимия специален ред за защита, съдът е постановил решение по недопустими искове. По 6-тия въпрос: Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?, касаторът счита, че произнасянето е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като без да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивният съд бланкетно е посочил, че „поради покриване на крайните изводи на настоящия съдебен състав с тези на районния съдия, с настоящите се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно предоставената от законодателя възможност по смисъла на чл. 272 ГПК“ и е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Счита, че в противоречие на мотивите по т. 19 ТР №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на т. 2 ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и решение №60163 от 09.02.2022г. на ВКС по гр. д. №1368/2021г., въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, което е основания за допускане до касационно обжалване. Следващият въпрос: 7. Длъжен ли е въззивният съд да изследва възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения? се поставя с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възраженията във въззивната жалба, приемайки, че те „са същите като в отговорите па исковата молба и на тях е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт па първоинстанционния съд. Счита, че по този начин, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №208 от 12.03.2021г. на ВКС по гр. д. №983/2020г. Според касатора, посочените по-горе въпроси от 1 до 5 представляват и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като са обусловили изхода на делото, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения се моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване.