чл. 219 ал. 1 ГПК

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въззивното решение е валидно и допустимо.
В частност, относно претенцията за обезщетение за нанесени вреди по процесния автомобил същото е постановено по редовна искова молба и при установена легитимация на страните, вкл. на Н. Б. А., легитимиращ се като собственик на процесния лекотоварен автомобил. Формулираните в тази насока въпроси в изложението към касационната жалба (от №6 до №9) са израз на защитна теза на жалбоподателя, която не намира подкрепа от материалите по делото. Ето защо по тях не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос №1 от изложението.
Съгласно приетото в ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Същевременно утвърдената практика по чл. 290 ГПК, вкл. визираната от жалбоподателя, съобразявайки разясненията на цитираното тълкувателно решение, приема, че когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. След като съдебният състав няма необходимите специални знания, той не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование. При положение че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне нова експертиза - в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. По този начин съдът ще осигури надлежен отговор на съответния въпрос - от компетентно вещо лице и чрез надлежно изготвено експертно заключение, на който отговор би могъл да основе решението си; ще обезпечи и своевременното запознаване на страните с него - още във фазата по събиране на доказателствата, респ. - и упражняването на правата им по чл. 201 ГПК.
По настоящото дело, действително във въззивната жалба е обосновано от дружеството-жалбоподател искане за назначаване на съдебна автотехническа експертиза, с формулирани конкретни въпроси. Същото е разгледано Софийски градски съд. Последният, като е съобразил наличието на вече приети по делото заключения, както и неотносимостта на някои от поставените въпроси, надлежно се е аргументирал защо намира искането за неоснователно. Впоследствие, в постановеното от него решение е изложил нарочни мотиви защо кредитира заключенията от експертизата и защо намира оплакванията във връзка с нея за неоснователни; ценил е заключенията заедно с останалия доказателствен материал. По становище на настоящия съд въззивният съдебен състав не е действал в нарушение на задълженията си по ГПК и съдебната практика, тъй като не е бил длъжен в конкретния случай – с оглед предмета на делото пред него и вече събраните доказателства, вкл. експертиза – безусловно да уважи направеното доказателствено искане, след като е счел, че не е налице неяснота, непълнота, необоснованост или съмнение за неправилност на наличните експертни заключения. Следователно и по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.
По свързаните въпроси от №2 до №5е налице задължителна практика на ВКС (ТР №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
По становище на настоящия съдебен състав на ВКС, ІІ г. о., въззивният съд не се е отклонил от визираната по горе практика. Същият е обсъдил доводите на страните, относимите доказателства и надлежно и подробно се е обосновал при формирането на правните си изводи. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.