чл. 53 ЗЗД

Първият въпрос е формулиран с оглед поддържаната защитна теза на касатора, че не е възложител на работата на частният тъжител Д. Г. И., но не съответства на решаващите мотиви на съда. Съдът не е излагал съображения, че вредите се дължат на противоправно поведение на трети лица, спрямо които ответният съд не е възложител. Въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на този ответник поради признаването на съдебния акт за неправилен чрез отмяната му по извънредния способ. За възникването на тази отговорност е от значение, че актът е постановен от съдии в този съд, възложител на работата на които се явява Окръжен съд-Пловдив.
Вторият въпрос не е разглеждан изрично от съда, но от изложените мотиви е видно, че становището му е положително. Съдът е приел, че двамата ответници имат качеството на съпричинители - едното неправилно действие (присъдата) се явява предпоставка за второто (гражданското решение) и така е осъществен общ деликт с участие на двама извършители, всеки от тях взел участие в различен етап от изпълнението, което води до общ обем на вредите и на отговорността за репарирането им. Това разрешение не противоречи на постановките в ППВС №7/1958 г., които характеризират отговорността по чл. 49 ЗЗД като такава за чужди противоправни и виновни действия, имаща гаранционно-обезпечителен характер и разясняват, че лицето, което е възложило работата, може да се освободи от тази отговорност, ако установи, че изпълнителят на работата не е причинил никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Изводите на въззивния съд, че вредите на ищеца са причинени съвкупно от двата съдебни акта и затова двата правораздавателни органа се явяват съпричинители и носят солидарна отговорност съгласно чл. 53 ЗЗД, не се отклоняват от тази задължителна практика. Противоречие с друга практика касаторът не изтъква.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите въпроси, доколкото по отговорността по чл. 49 ЗЗД съществува трайна практика на Върховния касационен съд и жалбоподателят не обосновава необходимост от тълкуване на неясни норми, нито необходимост от промяна на неактуална съдебна практика.
По първия въпрос се визира несъответствие на решението с Тълкувателно решение №5/2013 г. на ОСГК. Тълкувателният акт дава разрешение на въпроса дали и в кои случаи съдът е легитимиран да представлява Държавата по искове за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. В случая търсената от ответниците по иска отговорност е по чл. 49 ЗЗД именно защото не попада сред предвидените в ЗОДОВ хипотези. В мотивите на тълкувателния акт е разяснен различния характер на отговорността по чл. 45 ЗЗД и тази по чл. 2 ЗОДОВ. Поради това тълкувателният акт е неприложим към настоящия случай и противоречие с него не може да съществува.
Вторият въпрос относно солидарната отговорност на ответниците е поставен като такъв в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са обосновани обаче специфичните условия, които запълват това основание, така както те са разяснени в т. 4 на Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСГТК. Вече бе посочено, че въззивният съд е мотивирал становището си, че двата правораздавателни органа имат качеството на съизвършители/съпричинители на вредата и поради това отговорността им е солидарна. Решението на гражданския съд е основано на задължителната сила на присъдата съгласно чл. 300 ГПК за посочените в разпоредбата обстоятелства: деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. За останалите предпоставки на отговорността гражданският съд прави своя самостоятелна преценка. Така че, задължителната сила на присъдата не освобождава съдът, разглеждащ гражданското дело, от отговорност за причинените вреди. И обратно, наличието на осъдително решение на граждански съд, не може да освободи наказателния съд, постановил неправилната присъда, след като тази присъда е в основата на решението на гражданския съд. Затова отговорността е и на двамата в условие на солидарност.
Третият въпрос касае преценката дали претендираните вреди не са обезщетени с присъденото от ЕСПЧ обезщетение. Въпросът не е правен, а фактически такъв по делото. По време на процеса не е поддържан такъв довод или възражение от ответниците, а се изтъква за първи път в касационната жалба. Въззивният съд е приел, че сега претендираните вреди, макар и също с неимуществен характер, са различни и приспадане на определеното обезщетение (за което няма данни дали е реално платено Държавата) не следва да се извършва. Изходил е от една страна от това, че решението на ЕСПЧ обезщетява единствено вреди от констатираното нарушение на правото на ищеца да изразява мнение, засегнато с присъдата на наказателния съд. В решението на ЕСПЧ липсва позоваване и обсъждане на решението на гражданския съд, с което ищецът е бил осъден да плаща обезщетение за вреди от престъплението, нито на проведеното вследствие на това осъдително решение изпълнително производство, в което се е стигнало до публична продан на притежаван от ищеца недвижим имот. На второ място, съдът е отчел, че предмет на исковата молба са именно вредите, настъпили след осъдителното решение на гражданския съд и развилото се изпълнителното производство. Поради това липсва основание за допускане на касационен контрол на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
И в двете касационни жалби касаторите се позовават на очевидна неправилност на акта поради явно нарушение на материалния закон, на правилата на формалната логика и необоснованост. Обжалваното решение не страда от тази квалифицирана форма на неправилност. Тя предполага порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието му, без анализ на осъществените процесуални действия и без съобразяване на събраните доказателства. Такъв би бил налице при видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост, нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират. Не е очевидно неправилен изводът, посочен в жалбата на Окръжен съд-Пловдив, че съдът, постановил решение по гражданския иск, следва да носи отговорност, въпреки че е бил длъжен да зачете задължителната сила на присъдата на наказателния съд съгласно чл. 300 ГПК и е изпълнил това свое задължение. Съображения за това бяха изложени по-горе.