чл. 146 ал. 3 изр. 2 ГПК

Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК и в съответствие с принципите на състезателното начало и равенството на страните, да обсъди всички релевантни доводи, възражения и правни тези, наведени във въззивната жалба, и води ли неизпълнението на това задължение до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК или до противорение със задължителната практика на Върховния касационен съд? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие на приетото със задължителната и казуална практика на ВКС: ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по т. д. 1525/2018 г. на I т. о., т. д. 1680/2019 г. на I т. о., гр. д. №512/2022 г. на III г. о., гр. д. №2877/2019 г., на IV г. о. на ВКС;
Императивна ли е разпоредбата на чл. 50, ал. 5 ГПК, според която връчването на застрахователни и презастрахователни дружества се извършва само по реда на чл. 38, ал. 2 ГПК на посочен от тях електронен адрес, и може ли призоваване или връчване на книжа на такива лица, извършено по общия ред на чл. 38, ал. 1 ГПК, да се приеме за нередовно, с последици опорочаване на процеса и недопустимост на съдебното производство и как следва да се тълкува и прилага изрично използване на думата „само“ в нормата на чл. 50, ал. 5 ГПК?;
Длъжен ли е въззивният съд при подадена въззивна жалба, в която се сочи, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 140, ал. 1 ГПК, като не се е произнесъл своевременно по допускането на доказателства и по този начин е затруднил страната в упражняване на правото й на защита, да допусне поисканите във въззивната жалба доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и представлява ли недопускането им нарушение на принципа на състезателното начало и равенството на страните, водещо до опорочаване на въззивното решение?;
Явява ли се съществено нарушена процесуална норма, когато въззивният съд, след като първоинстанционниата съдебна инстанция не се е произнесла своевременно по доказателствени искания ( в нарушение на чл. 140, ал. 1 ГПК), отказва да допусне поисканите във въззивната жалба доказателствени искания по чл. 266 ГПК и следва ли такова поведение да се квалифицира като основание за явно неправилно въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? Допълнителният селективен критерий по трети и четвърти въпроси се обосновава с противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2010 г., ТР №72/2012 г., ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална такава - решение по т. д. №154/2017 г. на II т. о. на ВКС;
Длъжен ли е въззивният съд, при възражение във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е произнесъл своевременно и пълно по направени доказателствени искания (в нарушение на чл. 146, чл. 154, чл. 235, ал. 2 и чл. 140, ал. 1 ГПК ) да разгледа тези искания във въззивното производство и да ги уважи по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, с цел отстраняване на процесуалния пропуск и представлява ли необсъждането на това възражение и недопускането на доказателствата съществен процесуален пропуск, водещ до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие на приетото с решение по т. д. №154/2017 г. на II т. о. ВКС;
Длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба искане по чл. 266, ал. 3 ГПК за събиране на доказателства, които са били своевременно поискани в първоинстанционното производство, но недопуснати поради процесуални нарушения на първата инстанция, да уважи това искане като способ за допълнение на доказателствения материал и представлява ли необсъждането му от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение, водещо до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2010 г., ТР №72/2012 г., ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална такава - решение по т. д. №154/2017 г. на II т. о. на ВКС;
Допустимо ли е първоинстанционният съд, след изтичане на преклузивия срок по чл. 131, ал. 1 и чл. 133 ГПК, за подаване отговор на исковата молба, да допусне устни възражения от страна на ответника, основани на известни му към онзи момент факти, без предварително да прецени допустимостта им, и следва ли въззивният съд, при релевирано във въззивната жалба оплакване за нарушение на процесуалното равенство (чл. 9 ГПК), да вземе мотивирано становище по това възражение и да отмени решението при установена недопустима процесуална толерантност към ответника?;
Допустимо ли е след изтичане на преклузивия срок по чл. 131, ал. 1 и чл. 133 ГПК съдът да допуска въвеждане на устни възражения от страна на ответника в първото открито съдебно заседание относно факти, които са били известни към момента на получаване на исковата молба, без предварителна преценка на допустимостта им и представлява ли необсъждането на такова възражение във въззивната жалба съществено процесуално нарушение, водещо до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? - допълнителният селективен критерий по 8 - ми и 9 - ти въпроси се обосновава с противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в решения по гр. д.№367/2023 г. на IV г. о., т. д. №820/2020 г. на II т. о., гр. д. №590/2021 г. на IV г. о. ВКС;
Съставлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето на съда по своевременно направени доказателствени искания на страна (вкл. искане по чл. 63 ГПК за предоставяне на срок за ангажиране на свидетели), при положение че съдът се е проинесъл само по част от искането (приобщаване на ДП) и длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба оплакване за това нарушение, по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, да допусне исканите доказателства и да се произнесе мотивирано по тяхната относимост и допустимост?;
Допустимо ли е първоинстанционният съд, след като допусне събиране на дадено доказателство, да поставя срок за неговото представяне и при неизпълнение да преклудира възможността то да бъде взето предвид, без да са налице предпоставките на чл. 158, ал. 1 ГПК и следва ли въззивният съд да отстрани подобно процесуално нарушение, когато в жалбата е релевирано оплакване за неоснователно ограничаване правото на защита, чрез преждевременна преклузия на вече допуснати доказателства?;
Длъжен ли е въззивният съд да обсъди във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е проявил необоснова процесуална строгост към ищеца при прилагане на чл. 129 ГПК – като е указал отстраняване на нередовности, които реално не са съществували – а впоследствие е демонстрирал необичайна процесуална толерантност спрямо ответника (който не е подал отговор по чл. 131 ГПК, е въвел възражения устно ex post facto и не е санкциониран за процесуалните си пропуски), с което е нарушил принципа на процесуално равенство на страните (чл. 9 ГПК) и правото на справедлив процес по чл. 121, ал. 1 Конституцията и чл. 6 КЗПЧОС?;
Длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба искане по чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне събирането на доказателства, когато същите са били своевременно поискани в първоинстанционното производство, но събирането им е обективно възпрепятствано и първа инстанция е отказала прилагане на чл. 158, ал. 2 ГПК, въпреки липса на забавяне на процеса, като този отказ представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на първоинстанционното решение? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решение по гр. д. №1226/2023 г. на III г. о. на ВКС.