–„Може ли ответник застрахователно дружество, да се ползва от разпоредбата на чл. 267, ал. 2, т. 1 КЗ /отм./ респ. чл. 495, ал. 2, т. 1, б. а КЗ, само чрез въведено възражение в отговора на исковата молба или може да се ползва само когато има влязла в сила присъда или решение по чл. 125, ал. 5 ГПК? Трябва ли съдът да се произнесе по възражение на ответника застраховател, което е направено във връзка с наличието на предпоставката по чл. 346 НК, във вр. чл. 267, ал. 2, т. 1 КЗ/отм./, макар да няма присъда на наказателен съд или влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5ГПК, респективно при наличие на такова възражение, съдът следва ли да укаже на страната или да я задължи да уточни дали възражението има характер на инцидентен установителен иск. “ Страната общо е посочила основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Също така е посочила и основанието по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, като по последното основание е възпроизвела текста на нормата. Поддържано е още, че правният въпрос от значение за изхода на спора бил - „ Спазен ли е и приложен ли е принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, по конкретното дело в съответствие с ППВС №******г. Касаторът общо е посочил още, че въпросът бил свързан „ с критерия за определяне на „ справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди”. В тази насока страната е поддържала противоречие с ПП ВС №******г. Касаторът е поддържал и противоречие при разрешаване на така поставения въпрос с практика на ВКС относно критериите, които формират понятието справедливост. Поддържано е още, че съдът макар и формално да е обсъдил някои от критериите, не бил ги съобразил с практиката и с тълкувателната практика на ВКС. Посочено е и основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то ГПК, подкрепено с това, че присъденото обезщетение „ нямало нищо общо с реалното репариране на вредата, като определената сума била „ явно несправедлива. Касаторът е поддържал още, че съдебната практика изисквала от съдилищата да съобразяват всички доводи на страните и всички доказателства, като неизпълнението на това задължение съставлявало съществено процесуално нарушение, изброена е съдебна практика в тази насока и в заключение е направено оплакване че като не съобразил всички доказателства, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение и постановил очевидно неправилно решение по отношение преценка за съпричиняване на вредата. Други доводи не са развити.