чл. 179 ГПК

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК.
Обобщени, първите три въпроса, свързани с правомощията на въззивния съд като съд по съществото на спора да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, са обуславящи за всяко въззивно решение, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тълкувателната практика на ВС и ВКС, нито с казуалната практика на ВКС, поради което липсва специалната то основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изцяло в съответствие с постановената по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК практика на върховната инстанция въззивният съд е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след извършен всестранен и пълен анализ на всички събрани по делото доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност. Обратно на доводите на касатора въззивният съд е обсъдил приетото по настоящото производство заключение по съдебнопсихиатрична експертиза, което е кредитирал, както и влязлото в сила решение по гр. д. №449/2019 г. на ВКС, IV г. о., като е изложил изрични съображения защо те не оборват истинността на удостоверените факти, обосновавайки извода си за липса на противоправно поведение. Липсата на причинно-следствена връзка, като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД също е мотивирана от въззивния съд с конкретни аргументи, изведени от анализа на събраните писмени доказателства, според които процесното писмо е изпратено в отговор на запитване по друго съдебно производство, различно от това, по което е поставено ищецът М. С. (сега касатор) да бъде настанен за изследване в МВР Болница за срок от 15 дни по реда на чл. 70 НПК.
Така формулирани четвърти и пети въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са израз на несъгласието на касатора с изводите на съда по съществото на спора, че фактите относно престоя и поставената на ищеца диагноза са се осъществили в действителността така както са удостоверени от автора на писмото. Липсата на общата предпоставка е достатъчна за недопускане на касационния контрол до фазата по разглеждане на касационната жалба по поставените въпроси. Независимо от това следва да се отбележи, че съдът изцяло се е съобразил с посоченото в изложението към касационната жалба решение №50/21.07.2017 г. по гр. д. №4880/2014 г. на ВКС, IV г. о., в което най-общо се приема, че частните свидетелстващи документи не се ползват с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК, а при оспорване на удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153, 154 и 155 ГПК, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК. В съответствие с даденото в това решение тълкуване, въззивният съд е преценил верността на отразените в процесното писмо, имащо характер на частен свидетелстващ документ, факти в съответствие с процесуалните правила - по вътрешно убеждение на съда въз основа на съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (писмени и експертно заключение) и при съобразяване с наведените доводи, а не му е придал обвързваща за съда доказателствена сила. С оглед доводите на касатора за обосноваване на въпросите, че установената неправилна диагноза обуславя неистинност на частния свидетелстващ документ, в който същата е удостоверена, следва да се отбележи, че исковата претенция се основава на твърдения за претърпени неимуществени вреди от процесното писмо, в което диагнозата е само отразена. Страната следва да прави разлика между документ с невярно съдържание и издаден медицински акт с неправилно определена диагноза. Дали поставената през 2014 г. диагноза е правилна не подлежи на установяване в процесното производство, а единствено дали възпроизведената в оспореното писмо диагноза съответства на действително поставената от съответните компетентни медицински лица. Независимо дали диагнозата е погрешна, ако тя е отразена в писмото такава каквато е поставена от медицинските специалисти, съдържанието му е вярно, доколкото с него се удостоверява единствено фактът на определянето й в съответните медицински документи (епикриза, история на заболяването). Това е имал предвид въззивният съд като е приел, че процесното писмо единствено отразява обективния факт на поставяне на диагнозата в изготвената и налична в лечебното заведение медицинска документация, а не съдържа изявление, с което се дава експертно мнение за неговото състояние.
Липсва основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол по формулираните въпроси и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В т. 4 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на жалбоподателя, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. В случая не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие на останалите елементи – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касационния жалбоподател въпроси, по които освен това е постановена задължителна и трайно установена казуална практика на върховната инстанция, включително цитираната от касатора, която не се нуждае от осъвременяване, поради което приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено.
Други основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК касаторът не поддържа. Не е налице и твърдяната от него очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Тя трябва да е изводима пряко от мотивите на съдебния акт и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай констатация за подобен порок на обжалваното решение не може да бъде направен. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателствени средства (писмени и заключение по съдебна експертиза), въз основа на които е установил правнорелевантните факти, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването им материалноправни норми (чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД), в смисъл съответстващ на вложения от законодателя и възприет от трайната съдебната практика на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд не е допуснал нарушение на основополагащи правила на гражданското съдопроизводство, нито е придал обвързваща материална доказателствена сила на частен документ в отклонение от разпоредбите на ГПК. Изложените фактически и правни изводи на въззивния съд не са вътрешно противоречиви както твърди касаторът, а напротив – те са логични, последователни и съответстващи на правилата на формалната житейска логика, като аргументите за това се извеждат от изложеното по-горе.
При осъществяване на служебните си правомощия, касационната инстанция не констатира да е налице и порок по чл. 280, ал. 2, предл. първо и 2 ГПК, обуславящ служебно допускане на касационното обжалване.