чл. 284 ал. 3 ГПК

Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, да отчете отражението на телесните увреждания и негативните емоционални изживявания върху психиката на пострадалия, създаващи социален дискомфорт за определен период от време? Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ и трябва ли да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди търпими в резултат на причинени при ПТП телесни увреждания, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на ППВС 4/68 г.? Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС №4/68 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление по всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на ППВС №4/68 г.? Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните по делото доказателства, да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила? Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно доказателствата събрани в хода на първоинстанционното производство или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да игнорира? Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?