чл. 100 ал. 1 ЗЗД

от значение за изхода на делото, които са разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както следва: „ 1. Формулиране на първия правен въпрос: съдът не е преценил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и в частност е игнорирал изцяло поетото от ответника задължение да не променя облигационните си отношения с доставчика по цедираните сделки, без да се мотивира защо.“ Твърди се, че изложените от ищеца аргументи за законосъобразност на забраната за промяната на отношенията, основана на чл. 299 ТЗ са изцяло игнорирани от въззивния съд, а единственото изречение в решението, което я коментира е, че цитираният законов текст е неприложим в случая. Излага се, че за да отхвърли иска съдът приема, че ответникът закономерно и правилно е променил облигационните си отношения с доставчика по цедираната сделка. Касаторът смята, че решението на съда не се основава на събраните по делото доказателства и поради това е немотивирано и незаконосъобразно. По-конкретно съдът неправилно е дал вяра на издаденото кредитно известие за сторниране на процесната фактура, като е игнорирал писмено поетото от ответника задължение да не променя облигационните отношения по доставките, предмет на цесиите без изрично писмено съгласие на ищеца. Твърди се, че не се спори между страните, че ответникът се е задължил писмено да не променя договорните си отношения с доставчика – същото се установявало от изричното потвърждение /приложение №8 към исковата молба/. Касаторът сочи, че съдът във връзка със задълженията си по чл. 235, ал. 2 ГПК следва да направи преценка на всички факти, включително и направените от страната в хода на процеса признания за неизгодни за нея факти. Наличието на това доказателство, както и изричното оплакване във въззивната жалба, че то е игнорирано от първоинстанционния съд, според касатора е основание за допускане на касационно обжалване в множество съдебни решения на ВКС, а в обжалваното решение липсва какъвто и да било правен извод или обяснение защо съдът не кредитира извънсъдебното признаване на иска от ответника. От изложеното, отново според касатора, категорично следва изводът, че необсъждането и неприемането на това доказателство представлява основание за допускане на касационната жалба „…в посочена трайна практика на ВКС“ Твърди се, че в атакуваното решение въззивният съд е формирал изводи, които не е направил при съвкупна преценка на всички доказателства, като не е търсил кореспондиране всички писмени такива – въпросното писмено потвърждение, прието по делото и неоспорено от ответника. Задължение на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на писмените доказателства следва да се извърши в съвкупност, като се ползват и правата на логиката /така и решение №266/29.06.2011 г. по дело №1058/2010 г. на ВКС, ГК, Първо т. о./ Цитира се в изложения смисъл ППВС №3/1953 г. и решение на ВКС, в което съдът се е позовал на същото ППВС. Посочени са решения на ВКС, на които „същото“ /явно обжалваното въззивно решение – бел. на докладчика в касационната инстанция/, противоречи. „ 2. Формулиране на втория правен въпрос: съдът не е отчел, че действията на ответника по промяна на облигационното отношение след надлежно сключената и оповестена цесия е противоправно.“ Според касатора това противоречи на решение №94/10.07.2014 г. по т. д. №3643/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т. о., а въззивният съд е приел, че цитираното решение „касае различна хипотеза, различна от настоящата, но не е посочен нито един аргумент защо това е така. Поставя се и правен въпрос, който според касатора е от значение за прилагане на закона и за развитие на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/, както следва: „Ако цедент и длъжник са уредили плащанията помежду си с договор за факторинг и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД и същият не оспорва своя дълг, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без участието и съгласието на цесионера /фактора/?“ В изложението на фактическите обстоятелства от страна на касатора относно този въпрос са налице твърдения /т. 2.3., т. 2.5. от изложението на основания за допускане на касационно обжалване/, които са изцяло несъответни на конкретните обстоятелства по делото в частта им относно действителният ответник, общо заплатени суми и срокове на извършени рекламации. Общо се възпроизвеждат фактическите и правни твърдения на касатора по делото, а от правна страна се излага, че „…цесионерът не участва нито в сключването, нито в изпълнението по договора, от който получава своето вземане съгласно закона. Сочи се също, че безспорно ответникът е знаел за цесиите, установяването на липсваща доставка след уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за цедирането им между първоначалните страни по договора е ирелевантно и непротивопоставимо на цесионера-ищец, а обратното би означавало, че вземането по всяка цесия е условно и зависи от последващо потвърждение /или отричане/ на действителността на договора от сключилите го страни; правният институт на цесията е поставен в неясна зависимост от действията и отричането на договор, като една от страните по цесията – цесионерът няма нито участие, нито контрол дали и кога несъществуването на договора ще се релевира и установи от първоначалните сключили го страни. Това според касатора обезсмисля съществуването на цесията като установен от закона способ за прехвърляне на вземания и гарантираният от закона стабилитет на договора за цесия по чл. 99 ЗЗД. Касаторът счита, че ако длъжникът не възрази веднага след уведомяването си за наличието на задължение по договор между него и цедента, последващо договаряне на липсата на такъв договор между него и цедента е непротивопоставимо на цесионера и длъжникът дължи плащане по цедираните вземания, за които е надлежно уведомен.