в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Такъв въпрос не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. Решаващите изводи на въззивния съд са съсредоточени върху преклудиращата сила на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д.№7719/2022 г. на РС – Варна по предявения иск по чл. 30 ЗН, а не върху въпроса дали това влязло в сила решение е допустимо. Обосновката на частния жалбоподател по този въпрос е относима към довода му за допуснати процесуални нарушения от съда в производството по гр. д.№7719/2022 г. и наличие на порок на влязлото в сила решение по другото дело като постановено при наличие на основание това друго дело да бъде спряно до приключване на настоящето, които обаче доводи са неотносими към предмета на спора по настоящето дело. Липсата на относим правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивния съд, както е разяснено в горепосоченото ТР №1 по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по него. Ето защо и соченото като противоречива съдебна практика ТР №1/9.07.2019 г. по т. д.№1/2017 г. се явява неотносима съдебна практика, доколкото това ТР е постановено по въпрос, който не е обсъждан от въззивния съд в случая. Липсва общото основание за селекция по поставения въпрос, като една от кумулативните предпоставки за допускане касационно обжалване.