чл. 62 ал. 2 ГПК

не кореспондира с мотивите на въззивния съд и изразява защитната теза на касатора, че липсва сключен договор за кредит и са представени документи с невярно съдържание към искането за сключване на договор за банков кредит. По отношение на валидността на договора за банков кредит и по-специално, дали кредитополучателят е изразил воля за сключване на този договор, е изслушана съдебно-графологична експертиза, съгласно която подписът под процесния договор за банков кредит, е положен от касатора К.. Като основен факт във връзка с отговорността на длъжника, въззивният съд е разисквал подробно възникването на задължението на длъжника по договора. Прието е, на основание чл. 430, ал. 3 ТЗ, че договорът за банков кредит се сключва в писмена форма и това е единственото изискване за валидност на договора, като нормите не предвиждат други документи, свързани с валидността на изявлението. Опорочаването на другите документи не води до недействителност на договора, както и обстоятелството, че подписът на сочен поръчител не е положен от него, поради което липсва съгласие за сключване на договор за поръчителство. Така изложените мотиви, са свързани както с обсъждане на доказателствата, така и с приложението на чл. 430 ТЗ. С оглед разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, не могат да обусловят извод за допускане на касационно обжалване.