на две групи. Първата от тях са обобщили с въпроса- „ Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Страната в тази връзка е направила оплакване, че макар и решаващият състав да е изложил „ допълнителни съображения“ те не се отличавали от мотивите на първостепенния съд. Изложени са и кратки оплаквания за неправилност на тези мотиви. Поддържано е противоречие с изброени съдебни актове- на два, от които е цитирана част от мотивите, обобщаваща задължението на съда, че възможността по чл. 272 ГПК не изключва изискването за мотивиране на въззивното решение. Поставен е въпросът- „Ограничен ли е в своята решаваща функция съдът до въведените по делото възражения и правни изводи на страните и излизайки извън тях, произнасяйки се по незаявени факти и правни доводи / които не касаят приложението на императивна правна норма/, представлява ли нарушение на диспозитивното начало, принципа на равнопоставеност на страните и състезателното начало в процеса. Страната е направила оплакване, че съдът приел наличие на „ фидуциарна сделка без да бъде заявен такъв довод от страните по спора. Подробно е развито оплакване, изведено именно от твърдението, че с оглед това, съдът допуснал нарушение на диспозитивното начало. Разгледана е практика на ВКС, относно разглеждане в процеса на незаявени в предмета на спор факти. Поставен е въпросът – „ Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК“. Страната е развила оплакване, за това, че въззивният съд не бил извършил анализ на доказателствата като не ги обсъдил в тяхната взаимна връзка. След това общо оплакване е разглеждана съдебната практика – тълкувателна и казуална. Втората група процесуални въпроси, касаторите са определили като относими към доказателствената стойност на обратните писма за разкриване на симулацията на договора за покупко- продажба. В тази връзка е поставен въпросът – „Длъжен ли е съда да зачете доказателствената сила на изходящ от насрещната страна частен документ, с който са удостоверени неизгодни за неговия издател факти и обстоятелства/ симулативността на процесния договор за покупко-продажба/ след като авторството на документа не е успешно оспорено в производството“. Страната подробно е обсъдила представените доказателства по спора, в контекста на оплакванията си за неправилност на изводите на състава, като е посочила и противоречие с решение на ВКС. Поставен е въпросът – „ За да се третира изявлението като обратно писмо необходимо ли е то да е подписано от всички страни по оспорената сделка или е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност“. Изложени са оплаквания за неправилност на акта, като е посочена съдебна практика от която, извън контекста на мотивите, е изведен извода, че за разкриване симулацията при търговските сделки, с предмет движими вещи, обратния документ следва да съдържа волеизявление на страната, на която привидността се противопоставя. Поставен е въпросът – „Налице ли е пълно разкриване на симулацията ако обратното писмо съдържа изрично изявление на насрещната страна, че сделката е привидна, т. е. привидността на сделката е изрично призната, или има качеството на „начало на писмено доказателство“. Страната отново е изложила разбирането си за неправилност на съдебния акт, разгледала е съдебна практика относно съдържанието на обратното писмо. Поставен е въпросът – „ От значение ли е за разкриване на симулацията кога е съставено и подписано обратното писмо – преди, по време или след сключване на симулативната сделка.“Сочено е противоречие с решения на ВКС. Посочено е също така, че с решението си съдът бил „ отговорил на редица материалноправни въпроси“. Така е поставен въпросът – „За да е налице фигурата на „косвен представител“ следва ли в производството по делото да бъде доказана овластителната сделка, с която „ скрития пълномощник“ е бил натоварен да действа от името на доверителя и чия е доказателствената тежест за това. Страната е посочила противоречие с практика на ВКС, съгласно която страната, която твърди мандатно правоотношение следва да го докаже, а пълномощието съставлява отделна сделка. Поставен е въпросът – „Сключеният окончателен договор за продажба с уговорка за обратно изкупуване, при условие, че задължението по договора за заем бъде изпълнено, представлява ли фидуциарна обезпечителна сделка и поради забраната на чл. 209 ЗЗД и чл. 152 ЗЗД би ли била тя нищожна, ако сделката е гражданскоправна.“ Изброени са решения на ВКС, след което и няколко от тях са интерпретирани. Страната е поддържала и основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето-то. ГПК, с лаконичното оплакване, че съдът не бил приложил императивна правна норма – чл. 209 ЗЗД. Други доводи не са развити.