1/ Следва ли ответникът да упражнява фактическо владение върху процесния имот – лично или чрез другиго и само по този начин да препятства ищеца да ползва и получава плодовете и добивите от своя имот, за да се приеме наличието на предпоставките на чл. 59 ЗЗД, вкл. и в случай на незаконно отнети от същия ответник недвижими имоти, които са били застроени от него с незаконни сгради и върху които са направени други промени без законно основание, водещи до невъзможност собственикът да упражнява каквато и да било фактическа власт върху тях, обуславящи прилагането на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и последните норми специални ли са по отношение на общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД; 2/ Констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК в полза на трето лице, може ли да служи сам по себе си като доказателство за владение на процесния имот от това лице и в случаите на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, когато този констативен акт не е отменен по иск на действителния собственик; 3/ Издаденият и съставен акт за общинска или държавна собственост в случаите на приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, може ли да служи като доказателство за своене на незаконно отнетия имот или служи като доказателство за завземане на имота, особено ако конкретните обстоятелства при издаването му и отнемането на имота, са изтъкнати от страната, на която придобивното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ се противопоставя и носи ли тежестта на доказване и как я установява и доказва страната, която се позовава на придобивна давност; 4/ Длъжен ли е съдът да зачете само диспозитивите на влезли в сила в законна сила съдебни решения, без да отчете доказателствената сила на мотивите им, които мотиви в хода на самото конкретно исково производство страната не е опровергала по какъвто и да било начин. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – ТР №6 от 10.06.2006 г. по т. д. №6/2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №252/23.01.2015 г. по гр. д. №2858/2014 г. III г. о., решение №319 от 12.03.2014 г. по гр. д. №5343/2013 г. на I г. о. и решение №140 от 06.12.2016 г. по гр. д. №1109/2016 г. на II г. о.. По втория въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №11/21.03.2013 г. по т. д. №11/20012 г. на ОСГК на ВКС и ТР №3/29.11.2012 г. по т. д. №3/2012 г. на ОСГК на ВКС. По третия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №84 от 31.03.2014 г. по гр. д. №7163/2013 г. на I г. о. и решение №60151 от 11.11.2022 г. по гр. д. №3471/2020 г. на II г. о., а по отношение на четвъртия въпрос – противоречие с решение №57/27.02.2018 г. по гр. д. №2736/2017 г. на IV г. о. Същевременно с това и по четирите въпроса, за които се твърди че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, касаторът поддържа, че по отношение на тях е налице и основанието на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросите имат значение за точното прилагане на закона. Отделно от това се поддържа и наличието на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с обосновка за допуснато нарушение на материалния закон и с несъобразяване на задължителна съдебна практика на ВКС.