чл. 236 ал. 1 ЗЗД

за правната квалификация на иска към допустимостта на първоинстанционното решение, от което е изведен погрешният извод, че не се налага извършване на ново разпределяне на доказателствената тежест и даване на указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия. Касаторът намира, че решението е постановено в нарушение на чл. 12 ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил пълен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни изводи за собствеността върху процесните постройки и режима им на държавни имоти, не е обсъдил всички негови възражения, относими към предмета на спора и не се произнесъл служебно за нищожността на неустойката, поради противоречие с добрите нрави. По същество касаторът оспорва извода, че процесните сгради са били публична държавна собственост и основаните на тях изводи за невъзможност действието на договора за наем да бъде продължено по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД и за дължимост на обезщетение под формата на неустойка за продължилото ползване на сградите след прекратяване на договора за наем. Изложени са подробни съображения в подкрепа на тезата на касатора за характера и съдържанието на правоотношението между наемодателя и наемателя след изтичане на срока на договора за наем, част от което според касатора е задължението на наемодателя да осигури безпрепятствено ползване на вещта от наемателя за целия период на ползването. Касаторът намира, че при неизпълнение на това задължение от наемодателя наемателят има право на съразмерно намаляване на цената, тъй като в противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване на наемодателя и претенцията му би била злоупотреба с право. В тази връзка касаторът поддържа, че за исковия период Министерство на младежта и спорта не е изпълнявало задължението да му осигури ползване на прилежащия терен и спокоен и свободен достъп до сградите, след като през март 2016г. теренът, върху който се намират процесните сгради, е предаден на реституирания собственик от „Национална спортна база ЕАД, чийто принципал е Министерство на младежта и спорта. Ето защо намира, че Министерство на младежта и спорта няма право да претендира заплащане на обезщетение и претенцията му представлява злоупотреба с права. Касаторът счита, че клаузата за неустойка е нищожна, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, и това е следвало служебно да бъде установено от съда. Поддържа, че присъждането на законната лихва върху месечните вземания за неустойка е в нарушение на материалния закон, разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като тези вземания нямат периодичен характер и определен срок за изпълнение, поради което, за да бъде поставен касаторът в забава, е следвало да бъде поканен да ги заплати. По съображения, свързани с неосигуряване от ищеца на ползването на сградите и прилежащия терен и липса на уговорен срок за изпълнение, касаторът поддържа, че не дължи за исковия период консумативни разноски и обезщетение за забавеното им заплащане. Искането е за обезсилване, евентуално - за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, евентуално - за връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендира за присъждане на разноски.