чл. 146 ал. 1 т. 2 ГПК

Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер и обобщено се свежда до въпроса за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест. В задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в т. 2 ТР №1/2013 г., ОСГТК, както и в трайната практика на ВКС, намерила израз в множество съдебни решения (пр.: решение №97 по гр. д. №3224/2017 г., IV г. о., решение №35 по гр. д.№1939/2019 г., IV г. о., решение №192 по т. д. №44/2017 г., I т. о. и др.), в това число и посочените от касатора, се възприема разбирането, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следва да се посочи, че оплакванията на касатора при поставянето на този въпрос, касаещи липсата на указания, дадени от съда относно разпределението на доказателствената тежест, са основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях проверка за законосъобразност се извършва, ако атакуваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска и по поставения втори въпрос в изложението, който обобщено касае приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно многобройната константна практика на ВКС, в това число от посочената от касатора, принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване от съда /въз основа на приетите по делото доказателства/ във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. В настоящия случай възприетият от въззивния съд извод за съпричиняване на вредоносния резултат е направен след подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия/бездействия на пострадалия и значението им в конкретния причинен процес, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат /паркирането на повредените МПС в сервитутната зона на електропровода/. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване и по този въпрос.