не са обсъждани от въззивния съд, поради което спрямо тях не се установява наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение обусловилите решаващата воля на съда въпроси обаче не се установява наличие на бланкетно поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези, предвид обстоятелството, че разпоредбите на чл. 517, ал. 3 ГПК и чл. 121 ЗЗД са ясни, пълни и непротиворечиви, поради което не се нуждаят от тълкуване, а и по въпроса дали в хипотезата на чл. 517, ал. 3 ГПК взискателят придобива качеството на кредитор на дружеството, е формирана, споделяната от настоящия състав практика /решение №165 от 19.05.2016 г. по т. д.№883/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/, според която взискателят, който в качеството си на кредитор с изискуемо вземане към длъжник-съдружник в ООД, е насочил изпълнение върху дела на този съдружник в дружеството, с отправянето на изявление по чл. 517, ал. 3 ГПК не придобива качеството на кредитор и на търговското дружество – решението, на което се позовава касатора - №149/22.02.2016 г. по т. д.№1747/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение не съдържа извод в обратната насока, а и е постановено по различен правен въпрос.