чл. 5 ал. 2 КРБ

търговско ли е било делото на ищеца пред ВКС, респективно законосъобразни ли са постановените определения, с които касационните му жалби са били оставени без разглеждане поради процесуална недопустимост. Изложил е, че предмет на настоящото дело не е спорът, приключил окончателно с постановяването на определение №282/29.06.2016 г. по ч. т. д. №999/2016 г. на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са настъпили твърдените вреди. При постановяване на определение №282/29.06.2016 г. по ч. т. д. №999/2016 г. на ВКС, I т. о., с което е потвърдено прекратителното определение №51 от 19.02.2016 г. по т. д. №1748/2015 г. на ВКС, II т. о., съдебният състав е приложил нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията й преди измененията, обнародвани в Държавен вестник, бр. 50/2015 г. Нормата ограничава приложното поле на касационното производство съобразно минимална цена на иска по граждански и търговски дела като изискване за допустимост, но тя не урежда различен процесуален ред за упражняване на права, произтичащи от българското и общностното право. Напротив, въведените критерии се прилагат винаги при извършване преценката за допустимост на подадените касационни жалби, поради което не е нарушен принципът на равностойност. Съобразен е и принципът на ефективност, тъй като приложените от ВКС процесуални правила не създават прекомерни пречки пред правните субекти да защитят правата си – от компетентен съд. Ограниченията са създадени по силата на закон и биват обективни, ясни, универсални и предвидими, като не поставят изискване за извършване на допълнителни процесуални действия, които да затруднят прекомерно достъпа до касация. Цената на иска се определя от ищеца според направените в петитума на исковата молба искания, тоест тя се влияе единствено и само от неговата преценка. Следователно, правните субекти, които се обръщат към съда с искане да разреши възникнал правен спор, като защити гарантираните им от материалния закон права, изначално могат сами да извършат надлежна преценка относно допустимостта на евентуална касационна жалба. Към момента на постановяване на процесните прекратителни определения достъпът до касация по всички търговски спорове, включително когато една от страните е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, какъвто представлява сключеният между ищеца и националния железопътен превозвач договор за превоз на пътници е бил ограничен от по-високия размер на материалния интерес по предявените искове (над 10 000 лв., респективно над 20 000 лв. по аргумент от чл. 280, ал. 2, респективно ал. 3 ГПК, съобразно различната редакция на процесуалния граждански закон). Съобразно тези критерии предявените от ищеца искове за заплащане на компенсаторно и заместващо обезщетение за твърдените от него имуществени и неимуществени вреди от националния железопътен превозвач по договора за превоз на пътници са търговски и по този въпрос не е имало спор в практиката на ВКС, както необосновано поддържа ищецът. Едва обаче с допълнението на правната норма, уредена в чл. 113, изр. 2 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г. – след постановяване на процесните прекратителни определения), националният законодател уреди нормативното правило, че и когато правните спорове са търговски, но една от страните по тях е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, образуваните дела, макар и да са търговски, те се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес, поради което достъпът до касация по тези дела е определен от по-ниския размер на цената на исковете (над 5000 лв., а не над 20 000 лв.). Но това е въпрос на законодателна целесъобразност, а не на неточно прилагане на закона ВКС, респективно на недопустим отказ от правосъдие. Не намират опора в мотивите на прекратителните определения развитите от ищеца правни съображения, че ВКС е „трансформирал делото от гражданско (деликтно) в търговско”. Задължителните за националните юрисдикции разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на общностното право и изведените от него принципи, включително и тези, уреждащи правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес (чл. 47 ХОПЕС), достъпът до трета съдебна инстанция (включително и касационна) не е абсолютно (това е въпрос на процесуална автономия на националната законодателство на всяка една държава-членка), като същественото е да бъдат обезпечени правните средства, необходими, за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Тъй като е предявен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС, а не по чл. 2б ЗОДОВ, неотносимо е поддържаното и пред въззивната инстанция правно твърдение за решаване на предявения от ищеца материалноправен спор в неразумен срок. Следователно, като ВКС е достигнал до извода, че съобразно националното ни законодателство към релевантния момент въззивното решение не подлежи на касационен контрол поради търговския характер на делото и определения от законодателя лимит на цената на иска, не е нарушил уреденият в чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, пар. 1, чл. 13 и чл. 14 КЗПЧОС принцип за гарантиране на правните субекти на достъп до независим и безпристрастен съд, в какъвто смисъл са основните оплаквания на ищеца. Съществено е, че предявеният от него материалноправен спор е разгледан на няколко съдебни инстанции, като неговите процесуални права не са били ограничени. Той е могъл да обжалва както съдебните решения по съществото на спора, така и преграждащото касационния контрол определение пред друг тричленен състав на ВКС.