чл. 281 ГПК

Как следва да се формира вътрешното убеждение на съда и този процес подчинен ли е на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено?
Когато при формиране вътрешното си убеждение съдът не е спазил логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава ли постановеното решение поради необоснованост?
Как следва да се кредитира съдебната експертиза и преценява нейната обоснованост и доказателствена сила с оглед изискването на чл. 202 ГПК?
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва ли да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти, след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства в двете съдебни инстанции и длъжен ли е да изложи мотиви, въз основа на кои доказателства и защо намира определени факти за установени, а други за неосъществили се?
Заключението на вещото лице, както всяко друго доказателствено средство, трябва ли да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано и длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещо лице или е длъжен да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и материалите, въз основа на които е изготвено?
Може ли съдът да постановява решението си въз основа на предположения или то е необосновано- без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение?
Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на въведените с исковата молба фактически твърдения, очертаващи предмета на делото и установените по делото доказателства и факти, предполага ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда, т. е. нарушаване на логическите правила при вземане на решението, поради което, като следствие, изводите не почиват на обективно установените факти и законът не е приложен според точния му смисъл, с оглед разясненията, дадени с ТР №1/2001 г., т. 12?
Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?
Предвид диспозитивното начало в гражданския процес, уредено в ГПК като основно начало на процеса с разпоредбата на чл. 6. ал. 2 ГПК, че "предметът на делото и обемът па дължимата защита се определя от страните, допустимо ли е съдът по свой почин да промени било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита?
За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС №4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?
Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с тройно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар. 27 ПЗР КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това?