чл. 63 ал. 1 ЗЗД

Кой е началния момент от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД на потребители и предвижда ли законът / респ. допустимо ли е / установяване на обстоятелството дали потребителят е узнал за неравноправния характер на договорните клаузи, за да настъпи този начален момент, като допълнителен юридически факт от чието установяване да зависи прилагането на института на погасителната давност? Доколкото узнаването на определен факт от обективната действителност е субективен когнитивен процес, при въведено твърдение от страна на ищеца, че той е узнал за неравноправния характер на клаузи от сключен от него договор за кредит значително по-късно от подписването му, както и от обективното проявление на този неравноправен характер на клаузите / чрез увеличение на месечната му погасителна вноска / и съответно релевирано възражение за погасителна давност от ответника, следва ли съдът да изследва обективни данни, факти и обстоятелства чрез допускането и събирането на доказателства относно релевантния факт на узнаването, за да формира своя извод за неговото наличие или отсъствие? В случай, че се приеме, че е възможно потребителят да не знае, че определена клауза, съдържаща се в подписания от него договор за кредит, е неравноправна или да не си дава сметка за обхвата на правата му, по какви обективни критерии, показатели или индикатори съдът би могъл да изследва, прецени и установи в кой точно момент потребителят е узнал за неравноправния характер на договорната клауза? Предвид качеството „потребител“ на ищеца и липсата на опит и професионална експертиза в областта на финансовите и правните услуги, може ли съдът да приеме твърдението му, че е узнал фактите, съставляващи неравноправния характер на клаузи от сключения от него договор за кредит и тяхната правна преценка, в момента, в който се е консултирал със своя процесуален представител преди предявяването на иск, без представяне на други доказателства за това и може ли съдът да приеме, че същият е освободен / предвид чл. 63, ал. 2 ЗЗД / от задължението си да стори това във всеки предходен по-ранен момент, когато този неравноправен характер на изследваните договорни клаузи се е проявил в обективната действителност, чрез увеличаване на икономическата тежест за него при погасяване на задълженията му по кредитното правоотношение? Представляват ли решенията на СЕС по преюдициални запитвания, по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК, задължителен неофициален източник на правото от такъв ранг и порядък, че чрез тяхното прилагане да бъде възможно да се дерогира, суспендира или отмени действаща законова норма от вътрешното национално право на държава – членка, за която норма от страна на СЕС е изразено съмнение, че има вероятност да противоречи на правото на ЕС, при положение, че разпоредбите на конкретния нормативен акт / Директива 93/13/ от правото на ЕС са транспонирани във вътрешното право на държавата – членка, а текстът на тълкуваната национална правна норма няма аналог и пълно съответствие с разпоредба на Директивата, т. е. очевидно европейският нормотворец е предоставил на националния законодател да уреди тези отношения във вътрешното си право, съгласно принципа на процесуална автономия? Ползва ли се с приоритет тълкуване на СЕС на обща правна норма от вторичното право на ЕС по преюдициално запитване, в което тълкуване, съгласно принипите на процесуална автономия и суверинитет, на българския съд / запитващата юрисдикция / е предоставена възможността за крайна преценка на правопораждащите юридически факти и фактическата обстановка по делото, с оглед прилагане на съответната конкретна национална правна норма в контекста на конкретно тълкуваната разпоредба от вторичното право на ЕС, пред утвърденото прилагане на действаща национална правна норма и нейното задължително тълкуване от националния съд, по реда на чл. 124 вр. с чл. 130, ал. 2 ЗСВ в тълкувателни решения, които не са обявени за загубили своята правна сила? Допуска ли действието на принципа на предимство на съюзното право, тълкуван съобразно чл. 15, ал. 2 ЗНА вр. с чл. 86, ал. 2 Конституцията на Република България, да не бъде приложена от български съд императивна действаща правна норма, част от вътрешното право на страната, в хипотезата на постановено решение на СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК, което дава само насоки за тълкуване на национална правна норма съобразно конкретните факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, а не задължително указание по приложение на нормата в конкретния случай? Какво е съотношението при преценка на задължителността на две разминаващи се по смисъл разрешения по идентичен правен въпрос, дадени от една страна от български съд – ВКС, с постановяване на Тълкувателно решение по реда на чл. 124 ЗСВ, което е действащо и не е обявено за изгубило правната си сила, и от друга – дадено СЕС по преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК? При какви обективни условия и предпоставки / фактически и правни / българският съд има право да тълкува и прилага, респ. да не приложи конкретно разрешение от решение на СЕС, постановено по реда на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК, чието тълкуване на норма от вътрешното право на държава – членка, в контекста на нормите от вторичното право на Съюза, не съответства на постановките на националната правна доктрина, задължителната национална съдебна практика и на фактическата обстановка по конкретното дело? Доколкото в част от актуалната казуална съдебна практика, макар изолирана, се приема, че началният момент от който започва да тече давностния срок по чл. 110 ЗЗД, по отношение на кондикционни искови претенции на потребители по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, се свързва с узнаването от страна на ищеца – потребител на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи, следва ли този доказателствено релевантен факт / на узнаването /, да бъде включен в предмета на доказване по делото, респ. в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК и как следва да се разпредели в този случай доказателствената тежест между страните? При въведени от ищеца с исковата молба, като част от предмета на делото, твърдения за по-късен момент на узнаване на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи / с оглед париране на евентуално възражение на ответника за погасяване по давност на осъдителните му кондикционни претенции /, доколкото законът / чл. 110 вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД / и доразвиващата го задължителна и казуална съдебна практика презумират, че това узнаване е налице към момента на престиране / даване / на недължимото въз основа на тези клаузи / когато вземането става изискуемо / и съответно релевирано от ответника възражение за изтекла погасителна давност, следва ли първоинстанционният съд да обяви със своя доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, че положителният доказателствено релевантен факт на узнаването на неравноправния характер на договорните клаузи подлежи на доказване, да разпредели съответно доказателствената тежест между страните за този факт и как следва да бъде разпределена тази доказателствена тежест? Каква е процесуалноправната последица при липса на проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, на доказателствено релевантния факт на узнаването на неравноправния характер на договорните клаузи и разполага ли с процесуални правомощия съдът да изведе по тълкувателен път и да приеме за доказано това обстоятелство на узнаването, въз основа на свои теоретични и логически разсъждения / приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене /, без да може да ги обоснове с доказани по делото конкретни факти от обективната действителност? Предвид постановеното, в някои актуални изолирани решения от практиката на СЕС, изискване по отношение началния момент, от който би следвало да тече срока на погасителната давност за реституционни вземания на потребители, за да съответства на тълкуваните норми на чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 Директива 93/2013, свързно с узнаването на факта за наличие на неравноправни клаузи в сключен потребителски договор, следва ли съдът да изследва / респ. да събере доказателства в тази насока и да им направи съответна правилна преценка / наличието на конкретни обективни данни и обстоятелства във връзка с допуснатата и от СЕС възможност за установяване на момент, в който потребителят разумно би могъл да узнае / дори реално да не го е сторил или да липсват данни за това / или може да основе своите изводи в тази насока единствено на общи, ноторно или служебно известни му факти и обстоятелства и негови логически разсъждения? Включва ли се в обхвата и приложното поле на общата облигационна повеля на чл. 63, ал. 1 ЗЗД, за изпълнение на задълженията с дължимата грижа, както и на съдържанието „среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен“, правото и възможността за узнаване на неравноправния характер на договорни клаузи в подписан от потребителя договор за кредит, при наличие на данни за съществено повишаване на погасителната вноска вследствие проявлението на този неравноправен характер, което да бъде упражнено активно чрез консултация с финансови и/или правни експерти в областта, за да може потребителят да се ползва от предвидената потребителска закрила при започване течението на срока на погасителната давност за неговите евентуални реституционни претенции?