чл. 5 ГПК

Въззивният съд длъжен ли е да събира доказателства, ако е въведено оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или оплакване за необоснованост на фактическите изводи, постановени в първоинстанционното решение, и, несъобразявайки се с въведените оплаквания с въззивната жалба, че факт от правно значение за спора е останал неизяснен, то изясняването на този факт дава ли право на съда служебно да събере доказателства, които биха имали правно значение за спора? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и без да изложи съображения защо ги приема за неотносими?
Съобразно своите правомощия на инстанция по същество на спора, длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка и анализ на събраните доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните, посочени в жалбата, като изрично се произнесе по всяка от тях относно релевантните според него факти, произтичащи от задължението му по чл. 269 ГПК? Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли, след като прецени всички относими такива, да обсъди всички заявени от страните доводи и направени във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск?
Длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 ГПК и да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия за събиране на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания от първоинстанционния съд?
Следвайки принципа за законност и изграждане на правова държава/ преамбюл и чл. 4, ал. 1 КРБ и чл. 5 ГПК/ длъжна ли е въззивната инстанция да приложи правилно императивна материалноправна норма, когато тя е приложена неправилно от първата инстанция, имайки предвид, че тези норми са в публичен, а не в частен интерес, а тяхното правилно прилагане осигурява правопорядък, който е в интерес на обществото?
Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора и с оглед изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК да направи самостоятелни фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими относими доказателства, възражения и доводи на страните и, съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК - да извърши своя преценка на събраните по делото доказателства, доколкото същите се отнася до спорните факти, от значение за решаване на делото и връзките между тях, като те се сочат от страните по делото по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8 ГПК? Задължен ли е въззивният съд да обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и да изложи своя мотиви дали един иск е основателен или не в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и изискванията на ППВС №1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт?
Има ли характер на отказ по смисъла на чл. 498, ал. 2, предл. второ КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл. 496, ал. 4 КЗ на влязъл в сила акт, доказващ виновността на водача, управлявал застрахованото МПС/влязла в сила присъда, ведно с мотиви/, до представянето на който счита, че липсва основание за плащане по претенцията му?
Според чл. 496, ал. 2 КЗ произнасянето на застрахователя в лимитирания от чл. 496, ал. 1 тримесечен срок може да се изрази: или 1/в определяне и изплащане на размера на обезщетението или 2/в отказ за плащане- а/ поради доказано основание за отказ за плащане на обезщетението, б/ липса на пълно доказване на основанието на претенциите или на размера на вредите, като в последния случай отказът за плащане може да бъде и частичен само по отношение на недоказания от общо претендирания размер на вредата. Може ли тогава да се приеме, че е налице отказ за плащане, след като датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ е изтекъл максималният срок за това по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която от двете дати е по- ранна?
Изискването от страна на застраховател на допълнителни документи извън представените от увреденото лице по чл. 498, ал. 2, при положение, че разпоредбата на чл. 496, ал. 3 КЗ защитава ползвателя на застрахователна услуга, ако той не е представил определени документи срещу отказа на застраховател да се произнесе по основателността на претенцията му, е ли недобросъвестно поведение в разрез със законовото му задължение да даде мотивиран отговор по застрахователна претенция по арг. от чл. 108, ал. 1, вр. с ал. 3, вр. чл. 496, ал. 1 КЗ или е допустимо отклонение от разпоредбата на чл. 106, ал. 5 КЗ?
Следва ли писмено отправено от застраховател волеизявление да изисква допълнителни документи чл. 496, ал. 4 КЗ и непредставянето на такива от пострадалото лице в определен срок да се квалифицира като отказ за изплащане на застрахователно обезщетение като съответстващо действие на целта на предвиденото от законодателя рекламационно производство?
В случаите по застраховка гражданска отговорност“ на автомобилистите, когато страната не е представила всички доказателства по чл. 106, въпреки че застрахователят е уведомил за доказателства, които трябва да представи за установяване на основанието и размера на претенцията, и в срока по член 496, ал. 1 КЗ няма произнасяне, то това счита ли се за отказване на плащане по смисъла на ал. 2, т. 2 КЗ?
Съгласно чл. 378, ал. 2 и ал. 9 КЗ, давността на вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застраховател по ЗЗГО е петгодишна, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, като срокът спира да тече от датата на предявяване пред застрахователя до датата на получаване на произнасяне на застрахователя по чл. 108, ал. 1 КЗ, съответно изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ. Следва ли давността да продължи да тече, въпреки липсата на основания по чл 108, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ или този срок продължава да е спрян, докато не са налице доказателства за произнасяне по т. 1 и т. 2?
Доколкото влязлата в сила присъда на делинквента не е основание да се откаже произнасяне по застрахователна претенция, то изтичането на този срок за произнасяне ли е основанието за допустимост на исковете по чл432 КЗ, имайки предвид 5 годишната давност или следва искът да се предяви едва когато е налице мотивиран отказ за плащане по чл. 496, ал. 2, т. 2 КЗ, имайки предвид, че застрахователят има право да изиска допълнителни документи, когато представените такива са недостатъчни- чл. 496, ал. 4 КЗ?
Когато е отправено писмено от застраховател уведомление за представяне на допълнителни доказателства/ влязъл в сила съдебен акт ведно с мотиви/, без да съдържа окончателно произнасяне по претенция, то следва ли да се приеме като отказ за изплащане на застрахователно обезщетение или се приема, че е налице отказ за разглеждане на застрахователна претенция до представяне на изисканите доказателства?
Въпреки че директивата не е регламент и не става автоматично част от вътрешното право на страна -член на ЕС, могат ли граждани на ЕС да се позовават директно на директива на ЕП и на СЕС за защита на свои права, свободи и законни интереси, ако в национален закон или разпоредба съществува неяснота или противоречие в тълкуването на правната норма, водеща до нарушаване на признати европейски права във връзка със задължителната застраховка гражданска отговорност“ и изплащане на застрахователно обезщетение по повод настъпило застрахователно събитие / Директива 2009/103/ЕО на ЕП и СЕС/?