чл. 517 ал. 1 ГПК

1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на крайния съдебен акт? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решения по гр. д.№5715/2013 г. , гр. д. №257/2009 г. и гр. д.№4216/2008 г. на ІV г. о. на ВКС; 2/ Задължителни ли са указанията на касационната инстанция по чл. 294 ГПК за съда, на който е върнато делото за повторно разглеждане и следва ли същият да се съобрази с тях? - допълнителният селективен критерий е обосноваван в идентична хипотеза, с решения по гр. д.№1770/2015 г. на І г. о., т. д.№2703/2017 г. на І т. о., гр. д.№3196/2016 г. на ІV г. о. , гр. д.№192/2016 г. на ІІ г. о. и т. д.№1887/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС; 3/ Налице ли е идентичност в правните последици между възлагането на вземане за събиране и възлагането на вземане вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК?; 4/ Налице ли е недопустимост за провеждане на исково производство за събиране на вземане, възложено по чл. 510 ГПК, в случай, че първоначалният му титуляр бъде обявен в несъстоятелност, но преди обявяването му в несъстоятелност вземането вече е било възложено вместо плащане на неговия процесуален субституент – ищеца? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решения по т. д.№3057/2013 г. , т. д.№2180/2016 г. на ІІ т. о. и т. д.№3057/2013 г. на ВКС, в евентуалност се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и очевидна неправилност по съображения, въведени в предмета на формулираните въпроси – произнасяне противно на дадените от предходния касационен състав указания и несъобразяване на издаденото преди откриване производството по несъстоятелност на длъжника, постановление за възлагане на кредитора – ищец вземането на същия от ответника Агенция „ Пътна инфраструктура „ вместо плащане. Вторият въпрос кореспондира с касационния довод, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по съществото на спора и в съответствие с указанията на касационната инстанция, като извън компетентността му е била преценката за недопустимост на предявения иск. Въпросите предпоставят отговор по приложението на чл. 294, ал. 1 ГПК, но не съобразяват всички релевантни за произнасянето на въззивния съд факти и конкретно – че същият се е позовал на такива, настъпили в хода на първото въззивно производство, но несъобразени както в същото, така и при произнасянето на Върховен касационен съд по т. д.№2027/2019 г., като указанията на последния са единствено досежно произнасянето по съществото на спора. Преценката за допустимост на иска, обаче, предхожда преценката за неговата основателност, а въззивният съд не е бил ограничен в произнасянето си до основателността му, доколкото преценка за допустимост, въз основа на съобразените от него, по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК факти, решението на предходната касационна инстанция не съдържа. Чл. 294, ал. 1 ГПК, съобразно съдържанието на дадените от касационната инстанция указания, не намира приложение при произнасянето на въззивния съд по допустимостта на иска, поради което въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.