чл. 414 ГПК

кога едно съдебно решение е нищожно, е налице формирана практика на ВКС, чрез постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (напр. решение №668 от 15.11.2010 г. по гр. д. №1790/2009 г. на I г. о., решение №73 от 18.05.2015г. по гр. д. №5113/2014 г. III г. о.). Според даденото разрешение в тях съдебното решение е нищожно когато е постановено от незаконен състав на съда; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда; когато не е изразено в писмена форма или е неподписано; когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост и не може да бъде изведена чрез тълкуване; решението предписва страните да изпълнят невъзможна престация от обективна гледна точка или дискриминационно поведение на ответника. Инстанцията по същество е намерила, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 28.01.2014 г. е валиден съдебен акт. Развити са съображения, че не е налице нито една от посочените по - горе хипотези на нищожност, а именно: заповедта е издадена в писмена форма, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе волята на съда и тя е напълно разбираема. Отречено е нормативното задължение на заповедния съд да постанови първо разпореждане за издаване на оспорената заповед за изпълнение, а едва след това да пристъпи към издаването й като не е споделена и тезата на ищцата, че е недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед. Изложени са доводи, че районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, а само когато отхвърля заявлението се произнася с разпореждане, което на общо основание - чл. 121, ал. 4 КРБ - следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането (било изцяло или частично) на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Аргументирано е виждане, че заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 КРБ не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба №6/20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (понастоящем отменена, но действала към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение). Според решаващия състав особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Прието е, че когато е необходимо издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това е изрично посочено в закона. В останалите случаи, при уважаване на подаденото заявление, проверката на заповедния съд от проведеното разпоредително заседание се обективира в самата заповед за изпълнение. Затова, последната като издадена по правилата на процесуалния закон, не се явява нищожен съдебен акт. Обсъдени са и останалите доводи на ищцата за претендираната нищожност - че процесната заповед за изпълнение на парично задължение противоречи на закона и добрите нрави и е изтъкнато, че те нямат за последица нищожност на съдебния акт, а могат да обуславят единствено неправилност, който порок може да се релевира по пътя на инстанционния контрол и не може да е предмет на настоящия спор.