за такъв касаещ основателността му, въпреки че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се е твърдяло правоприемство между първия и втория ответник и не са представяни доказателства за такова, а договор, който сочи първия ответник като длъжник. Сочи се, че по въпроса липсва категорична съдебна практика, а и правна уредба; В решение №81 от 4.06.2019 г. на ВКС по т. д. №1097/2018 г., II т. о. се приема, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е вземането, което е установено с документа, послужил за издаване на заповедта за изпълнение; В заповедното производство не е представян документ, който да сочи за длъжник „РИГА ПАЛАС“ АД. Поддържа се разрешаване от страна на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и на въпроса: Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, да обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства. Твърди се, че отговорът на въпроса, разрешен от въззивния съд е негативен и в отклонение от практиката на ВКС, като въззивният съд изобщо не е обсъдил или е обсъдил бланково посочени в касационната жалба доказателства и доводи на ответниците, а ако би го направил, изводите му за количеството на доставената топлинна енергия от ищеца и формирането на нейната цена, биха обусловили отхвърлителен диспозитив поне за периодите, в които първия ответник не е имал монтирано средство за търговско измерване за количеството потребена топлинна енергия. Касаторите сочат, че въпреки разнопосочната практика на Гражданската и Търговска колегия на ВКС, първата застъпваща, че това е въпрос по допускане до касация, а втората – че е въпрос на касационни основания, се позовават на следната практика на ВКС, от която въззивния съд се е отклонил: решение №63/28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. №2296/2018 г., II г. о. ГК, решение №28 от 6.03.2019 г. на ВКС по т. д. №205/2018 г., II т. о., ТК, решение №65 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №2589/2017 г., IV г. о., ГК, решение №209/20.02.2018 г. на ВКС по т. д. №1096/2017 г., I т. о., ТК; Същевременно са налице определения като например: определение №60486/23.07.2021 г. по т. д. №2004/2020 по описа на ВКС, I т. о., според които основателността на оплакванията за допуснати процесуални нарушения не може да бъде обсъждана в производството по допускане до касационно обжалване; Посоченото определение не е изолирано и според касаторите се налага образуване на тълкувателно дело, по което ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса – кога съществените нарушения на съдопроизводствените правила обуславят допускане до касационно обжалване и кога се преценяват като касационни основания; Въпросът е важен, доколкото въззивните съдилища много често изобщо не се произнасят по повдигнати пред тях въпроси за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при първоинстанционното разглеждане на спора, а постановяват актове, с които по същество не дават отговори на повдигнати подобни оплаквания, поради което и общата предпоставка за допускане до касация много трудно може да бъде обоснована. Твърди се, че в този смисъл въззивният съд се е произнесъл по въпроса: „Как се определя базата „средни стойности за клиента измерени при аналогични климатични условия и колко на брой стойности следва да вземе при определяне на тази база топлопреносното предприятие по чл. 44 Наредба №16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм./?“ Сочи се, че отговорът, който е дал съдът е в смисъл, че е достатъчна една стойност за аналогичен режим на потребление; Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а съществуващата и сега правна и уредба е неясна; Текстът на чл. 44 от цитираната Наредба е възпроизведен в чл. 44 от сега действащата Наредба №Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава с обжалваното въззивно съдебно решение; Според касаторите определянето на средни стойности, измерени при аналогични метеорологични условия изисква определяне на средно аритметично поне между две стойности от различни времеви периоди, измерени при аналогични климатични условия и аналогичен режим на потребление. Сочи се по-натам, че въззивният съд е приел, че след като първият ответник – страна по договора с ищеца, не бил правил рекламации в 6 месечния срок по договора и бил осчетоводил фактурите се считало, че е приел, че изпълнението на ищеца е точно в количествено изпълнение, съответно това е обусловило извода му за основателност на предявения иск за дължимост на претендираните суми. Твърди се, че така е разрешен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и той е: „Приложими ли са разпоредбите на чл. 194, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и чл. 303а, ал. 4 ТЗ при продажбата на топлоенергия в хипотеза на определяне на нейното количество по чл. 44 от цитираната по горе наредба и ако да, от кога тече срокът за възражения за недостатъци?“ Излага се, че в касационната жалба е посочено, че методиката за изчисляване на топлоенергията от ищеца е станала известна за пръв път от съдебно-техническите експертизи; Въззивният съд е приел, че посоченият правен режим е приложим; По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а съществуващата правна уредба е неясна; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава с обжалваното въззивно съдебно решение; Въпросът намира приложение при доставката на всички видове енергии, газове и вода. Според касаторите при продажба на топлоенергия в хипотеза на чл. 44 от цитираната наредба, срокът за възражения тече от узнаване на начина, по който ищецът е изчислил количеството енергия, която ответникът следва да заплати и узнаването на конкретно използваните при изчислението показатели, съответно получени резултати. По-натам се поддържа, че въззивният се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, което е обусловило извода му за неоснователност на възражението за констатирано от приетите съдебно-икономически експертизи частично плащане, а от там и за основателност на предявения иск в пълен размер: „Може ли въззивният съд да обсъжда, съответно основе решението си на експертиза, която е отговорила па въпрос, който не и е поставен конкретно, но отговорът му може да бъде извлечен от нейното съдържание?“ По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а от съществуващата правна уредба дори и с тълкуване не се дава отговор; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава е обжалваното въззивно съдебно решение. Според касаторите въззивният съд има задължението да обсъжда всяко едно доказателство в цялост, а не извадково; Съществува практика на ВКС в този смисъл, но същата не дава отговор на конкретно поставения въпрос – решение №192 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №1020/2020 г., III г. о., ГК, решение №257/2017 г. на ВКС по гр. д. №4902/2016 г., IV г. о., ГК, решение №149 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №1084/2011 г., III г. о., ГК. Иска се да допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно ГПК.
