1. „Бездействието на кредитора в изпълнителното производство в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК и предявен иск по чл. 422 ГПК следва ли да води до дерогиране на института на давността за периода от издаване на заповедта до завеждането на иска по чл. 422 ГПК, като се вземе предвид факта, че заповедта за изпълнение не е връчена в разумен срок на длъжника, поради липса на активност от страна на кредитора?“; 2. „Моментът/датата на връчване на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК с цел стабилизирането й от значение ли е за прекъсването на давността и тече ли давностен срок за вземането в изпълнителното производство от издаването на заповедта до връчването й?“; 3. „Приложимо ли е в производството по чл. 422 ГПК общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК и следва ли съдът да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на иска, респ. след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?“. По първите два въпроса поддържа противоречие на обжалваното решение с т. 14 на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение №334/24.04.2019 г. по гр. д. №281/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение №118/12.12.2019 г. по т. д. №2288/2018 г. на ВКС, II т. о. Твърди, че третият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк. д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение №118/12.12.2019 г. по т. д. №2288/2018 г. на ВКС, II т. о. По всички въпроси поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.