чл. 196 ГПК

Касационната жалба против въззивното решение в частта, с които съдът се е произнесъл по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в обжалваните части, в които същите е са бил уважени частично, е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Тази разпоредба изключва касационния контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв. Искът по чл. 59 ЗЗД е облигационен, а не вещен иск, цената му за всеки ищец е 1250 лв., общо 2500 лв. за двамата ищци, за исковете не са налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати. Указаната от въззивния съд възможност за касационно обжалване решението и в тази част, не може да игнорира законовото ограничение по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК.
Съгласно т. 1 на ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми.
Поставени са с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба процесуално правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Когато въззивният съд е допуснал тройна експертиза по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, следва ли да отмени първоинстанционното решение поради допуснато от първата инстанция съществено процесуално нарушение?, 2/ За задължението на въззивния съд в мотивите на решението си да обсъди доводите на страните, изложени в представената в срок писмена защита?, 3/ Има ли право съдът да кредитира изцяло и да основе решението си на заключение на вещо лице, което е било отстранено от делото поради наличието на основание за отвод? Тези въпроси не кореспондират нито с мотивите на въззивния съд, нито с фактическата и правна рамка на делото, и с извършените процесуални действия от съда /въззивен и първоинстанционен/ по делото, поради което се явяван неотносими към спора и мотивите на съда, което ги лишава от характеристиката на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Заключението на в. л. П., обсъдено във въззивното решение, е било прието в първоинстанционното производство в открито съдебно заседание на 05.10.2016 г. /л. 275-279/ и няма данни вещото лице да е било отведено по реда на чл. 196 ГПК преди това, няма данни заключението му в последствие да е било изключено от доказателствения материал по делото. Въззивното решение е основано на заключението на приетата от въззивния съд и неоспорена тройна СТЕ, а констатацията, че то съответства на изводите на приетите преди него три единични експертизи, не лишава тройната СТЕ от доказателствено значение, нито опорочава извода на съда. В проведеното последно открито съдебно заседание на 26.09.2024 г. на въззивния съд е представена от ответниците писмена защита чрез пълномощника им адв. К., а съдът е дал срок по чл. 149, ал. 3 ГПК за представяне след това на писмена защита, но не на въззивниците-ответници, а на въззиваемите-ищци, представлявани от адв. Ц. /л. 345/. Следва да се има предвид, че съдът няма задължение да посочва изрично в решението си, че е представена писмена защита от страна в процеса. Въпрос №1 не намира опора в процесуалния закон и съдебната практика по приложението му, вкл. и посочената от касаторите по този въпрос, според които въззивният съд - като такъв по същество на спора, е длъжен да обсъди относимите към спора доказателства по делото и да прецени дали с тях се установяват правнорелевантни факти от значение за спора, както и доводите и възраженията на страните, което е сторено в случая. Правилността на изводите на въззивния съд не могат да се преценяват във фазата по чл. 288 ГПК. Това изключва както общото, така и специфичното основание за селекция по тези три въпроса.
По поставеният въпрос №4в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Когато според актуалните КККР спорната реална част попада в имота на ответника, може ли да бъде уважен предявен иск за собственост по чл. 108 ЗС, или този иск следва да бъде отхвърлен, а твърдяната грешка в кадастралната карта- да бъде установена в производство по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР?, не е налице специфичното основание за селекция. Отговорът на такъв въпрос е даден с ТР №8/23.02.2016 г. по тълк. д. №8/2014 г., ОСГК на ВКС, на което се е позовал и въззивния съд, и той е в обратен смисъл на тезата на касатора, от която е изведен поставения въпрос. Посочените по този въпрос решения на ВКС по чл. 290 ГПК са постановени при различни факти, и се явяват неотносима практика – с решение №501129/6.03.2023 г. по гр. д.№1652/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., искът за собственост при твърдение за грешка в КК е отхвърлен, като ответникът по делото е и ищец по друго, спряно висящо производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а решение №105/10.12.2020 г. по гр. д. №4542/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. е по спор, при който са били предявени едновременно иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и иска по чл. 108 ЗС, и поради отхвърляне на първия с влязло в сила решение, е прието, че ревандикационния иск е недопустим, какъвто не е настоящия случай.
Поради недопустимост на касационната жалба в частта по иска по чл. 59 ЗЗД, не се разглежда поставеният въпрос по този иск.
При извършената служебна проверка не се установяват пороци на въззивното решение по исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС, в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК.