чл. 263 ал. 4 ГПК

за възможността за саниране на нищожна договорна клауза и настъпване на преклузия за възможността за позоваване на това. Счита, че арбитражното решение, на което се позовава ответникът, не съставлява пречка за разглеждане на възраженията й за нищожност съгласно цитираните решения на СЕС. Жалбоподателката сочи, че е неправилен изводът на въззивния съд, че договорът за кредит е съобразен със закона, тъй като се касае за обезпечен с ипотека договор за кредит с месечна лихва от 2,95%, т. е. годишен лихвен процент 35,40%. Счита, че така уговорена лихвата надхвърля двукратния размер на законната лихва, с което накърнява добрите нрави. Поддържа, че възнаградителната лихва съставлява съществен елемент на договора, поради което нищожността на тази клауза, влече нищожност на целия договор. Сочи, че съотношението между ГПР и ГЛП и надхвърлянето на максималните размери за защита на потребителите, не води до извод, че отпада задължението на съда да провери дали ГЛП не накърнява добрите нрави поради прекомерност. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му и уважаване на исковите й претенции.