чл. 221 ГПК

„Ако ответникът по иска не е направил в срока по чл. 131 ГПК възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец, може ли във въззивната жалба да се позове на инвокираното в първоинстанционното производство от третото лице – помагач (делинквента) възражение за съпричиняване; дължи ли въззивният съд произнасяне по него“ при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е прието, че: възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице представлява правоизключващо възражение като защитно средство в процеса - позоваване на обстоятелство, което изключва правото на пострадалия да претендира пълно обезщетение за претърпените вреди; съобразно разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК това възражение следва да бъде релевирано от ответника по иска в срока за отговор на исковата молба; неподаването на отговор или липсата на някои възражения обаче не изключва по-нататъшното участие на ответника в производството и не го лишава от някои процесуални права, свързани с неговата защита. След разяснение относно предназначението на встъпването и привличането на подпомагаща страна като средства за защита е обобщено, че и в двете хипотези конституирането на трето лице - помагач има за цел да обвърже третото лице-помагач в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла със задължителната сила на мотивите на решението. Третото лице-помагач също има право да инвокира правоизключващото възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице. С навеждане на това възражение от страна на третото лице-помагач същото става част от спора и по него съдът дължи произнасяне в решението. Когато третото лице-помагач, е релевирало възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице, ответникът по иска има право във въззивната жалба да направи оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно възприемане на фактическата обстановка по отношение на съпричиняването на вредоносния резултат. Доводът във въззивната жалба, че първоинстанционният съд в противоречие със събраните доказателства е приел за недоказан факта на съпричиняване, не представлява въвеждане за пръв път по делото на възражение за съпричиняване, защото същото е релевирано своевременно още в първоинстанционното производство от третото лице-помагач на ответника. Обстоятелството, че ответникът разполага принципно с правото на въззивна жалба срещу съдебното решение с регламентираното в чл. 260 ГПК съдържание, включително с посочване в какво се състои порочността на решението, сочи, че ответникът има право да навежда правни доводи относно основателността на иска, обстоятелствата, на които се основава и правилността на решението при установяване на фактическата обстановка съобразно събраните доказателства, включително и относно инвокираното от третото лице-помагач възражение за съпричиняване. С тези аргументи е обоснован следният отговор: Ако ответникът по иска не е направил в срока по чл. 131 ГПК възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец, но такова е релевирано своевременно от привлеченото от него трето лице – помагач (делинквента), ответникът има право да се позове на възражението за съпричиняване във въззивната жалба, като изложи доводи във връзка с правилността на първоинстанционното решение в тази част, и въззивният съд дължи произнасяне по него.