чл. 108 ЗЗД

Не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, позовавайки се на визираните в чл. 20 ЗЗД принципи на тълкуването и в унисон с приложението на разпоредбата, съгласно цитираната от касатора практика на касационна инстанция - в съответствие с междувременно формирана практика по тълкуване на спорната разпоредба, макар досежно дължимо индексирано възнаграждение за друг период от действието на договора между настоящите страни / решение по т. д.№1190/2024 г. на ІІ т. о. на ВКС /.
Трети и четвърти въпроси не са обосновани с допълнителен селективен критерий, което е достатъчно да се изключат от преценка за възможно основание за допускане на касационното обжалване. По начало, обаче, те изхождат от несподелена в решаващите мотиви на съда предпоставка – валидно волеизявление за опрощаване/отказ на ищеца от имуществени права – предмет на настоящия иск / твърдяно от ответника с писмо рег. №СО15-2600-7885/17.08.2015 г. на ищеца /. Писмото цели уреждане на отношения между страните, по издадени фактури в периода 2012 г. - 2015 г. и изразената в него, под условие, воля за опрощаване няма отношение към процесните претенции, възникнали през 2021 г.. Поради това, дори да би бил формално посочен допълнителен селективен критерий, не би бил удовлетворен общия такъв. При това, въпросите изискват отговор за допустимост /третия/ или правилност на съдебния акт /четвъртия/, а не по приложението на правна норма или правен принцип. Отговорите на такива въпроси не биха могли да са еднозначни и общовалидни, независимо от конкретиката на отделния спор, което изключва характеристиката им на правни въпроси.
Петият въпрос, впрочем и предходните два, са фактологично неточни. Ищецът не е предявил вземания, възникнали в периода 2009 г. – 2018 г., а вземания, възникнали през 2021 г., но определяеми по размер съобразно факти, възникнали в периода 2009 г. – 2018 г.. Ответникът по същество противопоставя довод, че с неупражняване правото на индексация, съобразно годишната инфлация за съответната година на изпълнение на договора, отпада правото на същата страна, при упражняването му за последваща година да се съобрази и годишната инфлация за пропуснатата година. Погасителна давност спрямо факти, от значение за формиране размера на вземането, законът не урежда, нито подобно възприятие е изводимо ТР, посочено в обосноваване на допълнителния селективен критерий. Друг е въпроса, че между страните съществува и спор относно начина на приложение на първата хипотеза на чл. 42, ал. 2 от договора / начисляване на годишна инфлация с натрупване /.
Очевидна неправилност, като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, не е изводима единствено и само от мотивите на въззивното решение, доколкото обосноваването й от касатора е с неправилно тълкуване на чл. 42, ал. 2 от договора, което само по себе си предпоставя тълкувателна дейност и на настоящата инстанция, присъщо на произнасяне по съществото на спора, в друга фаза на касационното производство, по реда на чл. 290 ГПК.