чл. 127 ГПК

Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи подробни мотиви, като инстанция по съществото на спора, след анализ на всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните. Всички посочени доводи, към които са привързани и поставените от касатора въпроси, касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. В случая съдът е изложил мотиви, анализирал е доказателствата, отговорил е на доводите и възраженията на страните. Преценката доколко тези мотиви, са обосновани и пълни, какъв е анализът на доказателствата и на доводите и възраженията на страните, касационният съд извършва само ако обжалването бъде допуснато във втората фаза на производството.
Следва да се посочи и това, че съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, отразена в ППВС 1/1979 г. , че неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с. з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на даването" облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало основание става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване, което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила. В другата хипотеза - на "неосъществено основание, отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало.
Въззивният съд не е действал в противоречие с тези правни разрешения, като противно на твърденията на касатора не е разместил и доказателствената тежест в процеса.
Доколкото с обосновката към поставените въпроси се засяга и въпросът за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, следва се посочи, че питането се поставя във връзка с оплаквания на касатора, че при изграждането на вътрешното си убеждение въззивният съд е обсъдил само процесната клауза от договора, според която плащането е извършено в брой при подписването на последния, а доводите му, че не е получил реално плащане и за нарушение на Закона за ограничаване плащанията в брой не са обсъдени. Формирана е константна съдебна практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
В този смисъл са и указанията в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният състав е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора. След анализ на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства, като е отговорил и на възраженията на касатора, въззивният съд е обосновал извода си за основателност на ищцовата претенция. Въз основа на тези решаващи мотиви, въззивната инстанция е изложила съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Първите три въпроса на касатора от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразяват тезата му, че при императивното ограничаване на плащанията в брой, заплащането на процесната сума се явява недоказано поради липса на доказателства за плащания по банков път. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗАПБ/, според която всички плащания на територията на страната на суми в размер на или над 10 000 лв. следва да се извършват по банков път, не създава ограничения при доказването на извършени плащания. Плащането в брой на сума, равна на или надвишаваща 10 000 лв., представлява нарушение на чл. 3, ал. 1 ЗОПБ и е от значение за реализиране на административно - наказателна отговорност срещу нарушителя, но не се отразява на извършването, респ. на доказването, на плащането. Безпротиворечива е съдебната практика и на ГК и на ТК на ВКС, че нарушаването на забраната по чл. 3, ал. 1, т. 1 на Закона за ограничаване плащанията в брой има за последица единствено административни санкции, но не и недействителност на плащането. Въззивният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, което изключва проявлението както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна на дадените от ВКС разрешения.
Не се констатира противоречие на въззивното решение и по последният въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД. Както и сам касаторът е посочил в изложението си, според трайната практика, в това число и посочените в изложението решения, трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тези правни разрешения.