чл. 143 т. 10 ЗЗП

между страните е за размера на лихвеното възнаграждение на банката, приложим за исковия период, като по отношение на същия е приел, че е фиксиран за целия период на договора на 7 %. Според касаторите този извод на съда – за фиксиран размер на лихвеното възнаграждение е основан на твърдение на процесуалните представители на банката - ответник, на оспорено заключение на вещо лице, на свое тълкуване на част от текстове на договора за кредит и от общите условия, и на влезлите в сила съдебни актове между тях и банката. Излага се, че при формиране на този извод въззивният съд не е обсъдил твърдението на касаторите за договорената променливост на лихвеното възнаграждение, твърдението за променливост на възнаграждението, направено от банката в два документа представени с искова молба и с другите приети доказателства в производството, не е посочил възприето от него съдържание на отделните текстове от договор за кредит и от общи условия и не е обсъдил точно съдържанието на влезлите в сила решения по установителния и по осъдителния искове от приключилото първо исково производство между страните. Твърди се още, че при формиране на своя извод за фиксираност на размера на договорното възнаграждение въззивният съд не е обсъдил оспорването на заключението на вещото лице, непроизнасянето по искане за отвод на това вещо лице и приемането на повторно заключение от друго вещо лице, не е изпълнил задълженията си служебно да изследва договорна клауза за нейна действителност и, след като укаже на страните необходимост от доказване на нейната действителност, да разпредели тежестта на доказване, и след събирането на доказателства да обсъди тази клауза в своето решение.