обусловили решаващите му изводи, които са от значение за изхода по делото, част от които са решени в противоречие с практиката на ВКС, а друга част са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излага, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както и очевидна неправилност на същото. Счита, че съдът неправилно е обсъдил и събраните по делото доказателства, в резултат на което е достигна до погрешен извод за неоснователност на предявените от него искове. По изложените съображения моли, след като бъде допуснато касационно обжалване на решение №211/18.10.2023г., същото да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго решение по същество на спора, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло със следващите от това законни последици. В изложението на касационните основания, са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Предявяването на установителен иск за собственост от владелеца на недвижим имот прекъсва ли придобивната давност? При липсата на предявен насрещен иск за собственост от носителя на материалното право на собственост в същия исков процес, продължава ли да тече придобивната давност и по време на висящността на делото по предявения от владелеца иск за собственост? като се твърди, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №99 от 10.05.2013г. по гр. дело №681/2012г., според която прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. б ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното, като в този смисъл ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност, която може да бъде прекъсната единствено с насрещен иск на собственика на вещта. Счита, че неправилно въззивният съд, отчитайки само времето до 22.12.2021г., когато е предявен искът за собственост срещу ответницата Е. А., е приел, че сроковете за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС не са изтекли, без да отчете времето след тази дата до датата на постановяване на решението си, през което давността продължава да тече, тъй като ответницата не е предявила насрещен иск, с който да я прекъсне. В този смисъл към 18.10.2023г. срокът на кратката придобивна давност в полза на ищеца е изтекъл и съдът е следвало на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да го съобрази. Твърди, че придобивната давност на ищеца не е прекъсната с извършения въвод по изп. дело №132/2020г. по описа на СИС при КРС, тъй като въводът е извършен срещу предишния владелец - В. П. С., а по делото се установява, че ищецът е продължил да владее имотите и след този въвод, тъй като се касае за земеделска земя, която не се ползва в реални граници. Следващият въпрос: 2. Изгубването на действието на вписаната искова молба съгласно чл. 115, ал. 2 ЗС води ли до промяна в качеството на владението върху спорния недвижим имот от недобросъвестно в добросъвестно и ако да, за кое време - от предявяване на исковата молба до вписване на решението по нея или от изтичане на шестмесечния срок за отбелязване на решението до вписването му в службата по вписвания? касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т. 4 ТР №1 от 19.02.2009 г. по тълк. д. №1/2009 г., ОСГТК на ВКС, тъй като е необходимо формиране на съдебна практика предвид празнотата в закона. Доколкото владението е фактическо състояние, а нормата на чл. 115, ал. 2 ЗС свързва вписването на исковата молба с непротивопоставимост на действията по разпореждане с права след извършването му, касаторът поставя въпросът за действието на вписването при прехвърляне на владението и по-конкретно дали новият владелец има качеството на добросъвестен или не. Посочва, че според константната практика на ВКС, въпреки оповестителното действие на вписването, не следва да се приема, че само от този факт всяко трети лице, придобило права върху такъв имот се явява недобросъвестно, а следва да се установи по безспорен начин, че е знаело за възникналия правен спор относно собствеността на конкретния недвижим имот, като счита, че същото положение важи и за владелеца, който в общия случай придобива владението на някакво правно основание, било сделка или друго с предишния владелец. Счита, че с изгубването на действието на вписването на исковата молба, с обратна сила отпадат правните последици от вписването, тоест от момента на вписването, а не от момента на изтича на шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС, а постановеното решение ще има действие за трети лица от деня, в който е вписано съгласно чл. 115, ал. 4 ЗС. Третият въпрос: 3. Владелецът на недвижим имот, който същевременно е и частен правоприемник на предишния владелец, но основава правата си на собственост на изтекла в негова полза придобивна давност, явява ли се добросъвестен, след като е придобил владението преди вписване на решението, с което по отношение на прехвърлителя му е признато със СПН, че не е собственик на имота и при изгубило действието си вписване на исковата молба на основание чл. 115, ал. 2 ЗС? се поставя във връзка с предходния и според касатора също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага, че доколкото придобиваната давност е оригинерен способ за придобиване на вещни права, то при него съдът не следва да се позовава на предходни съдебни решения, отричащи правото на собственост на предходния владелец. Твърди, че владението му е добросъвестно, тъй като го е придобил на правно основание годно да го направи собственик и без да знае, че неговият праводател не е собственик, т. к. към датата на сделката решението, с което са отречени правата на неговия праводател, не е било вписано в службата по вписвания. Отделно от горното, счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно очевидна неправилност на въззивното решение, състояща се в явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и на основополагащи принципи на съдопроизводството. Счита, че в пълно противоречие с точния смисъл на закона е приел, че влязлото в законна сила решение по гр. дело №804/2015 г. на ВрОС, по което страна е бил праводателят на ищеца, има действие и поражда сила на пресъдено нещо и спрямо него на основание чл. 298, ал. 2 ГПК, поради настъпилото частно правоприемство, без да съобрази, че същото решение не е отбелязано в имотния регистър към вписаната искова молба в срока по чл. 115, ал. 2 ЗС, поради което това вписване е изгубило своето действие и по аргумент от разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК, решението е непротивопоставимо на ищеца Д. Г. М..