чл. 145 ЗЗП

за крайния срок, до който кредитът е следвало да бъде върнат от кредитополучателя и солидарните длъжници, апелативният съд е съобразил, че със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и с исковата молба ищецът е заявил, че претендира плащане на всички дължими по договора за кредит суми – главница, лихви и неустойки, предвид настъпил краен срок /падеж/ за изпълнението му на 22.05.2018г. С оглед на това е приел за неотносими и неподлежащи на обсъждане възраженията на ответника Р. К. за неуведомяването му от банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и за липсата на предпоставки кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, поради тяхното несъответствие с очертания от ищеца предмет на делото. Въззивният съд е намерил, че за да даде отговор на спорния въпрос, следва да тълкува процесния договор на основание чл. 20 ЗЗД, като в тази връзка е съобразил чл. 1, чл. 5.1, чл. 6, чл. 6.1 и чл. 7 от същия. Достигнал е до извода, че волята на страните сочи за постигнато съгласие за ползване на отпуснатата в овърдрафт сума от 250 000 лева, съобразно договореното предназначение в срок до 22.05.2018г., като при липса на съгласие в друг смисъл със сключен впоследствие анекс, след изтичане на срока за усвояване на овърдрафта възниква задължението за кредитополучателя за погасяване на усвоения кредит за срок от 24 месеца, съобразно погасителен план /приложение №2 към договора/. С оглед на това апелативният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в съда – на 11.01.2019г., изискуеми са само първите осем вноски по погасителния план, всяка от които в договорен размер от 10 416,67 лева, респективно приел е за принципно основателно възражението на Р. К., че към датата на подаване на процесното заявление в съда не е изискуема цялата сума по кредита. Изтъкнал е, при позоваване на Тълкувателно решение №8 от 02.04.2019г. по т. д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК съдът не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението, а от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва и мораторно обезщетение. Позовал се е и на т. 9 на Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е изложил съображения, че в производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, защото го пораждат или погасяват. С оглед на това е достигнал до извода, че към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд – на 23.06.2021г., към който момент ще се формира сила на пресъдено нещо, съобразно подписаният от страните погасителен план, представляващ неразделна част от процесния договор, всички погасителни вноски са с настъпила изискуемост – последната вноска е с падеж 10.05.2020г., като вземането на ищеца за непогасения размер на главницата по процесния кредит възлиза в размер на 247 500 лева, установен от неоспореното заключение на ССчЕ. По отношение на претендираните лихви въззивният съд е намерил, че същите са дължими съобразно договора и подписания между страните погасителен план за изчислените от СГС размери и при обвързаност на съда от сочените с исковата молба периоди и съобразяване на падежиралите към същите периоди вноски. Поради липсата на доводи срещу фактическите изводи на първоинстанционния съд по решението му в тази част, е препратил към мотивите му, възприемайки изводите му за размера на дължимите възнаградителни лихви и лихви за забава за процесните периоди.