чл. 133 ЗЗД

Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните, и да изложи съответните причини, поради които не кредитира, респ. не приема същите, както и да изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните доводи и възражения?
Длъжен ли е съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на събраните по делото доказателства и връзките помежду им?
Какви обстоятелства осъществяват субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – знание на третите лица – правоприеимници на длъжника, за увреждане на кредитора?
С оглед облигационния характер на иска по чл. 135 ЗЗД, обстоятелството, че увреждащата сделка остава действителна за страните по нея (за длъжника и за третото лице), а се счита за недействителна само по отношение на кредитора-ищец по паричното притезание, то може ли при успешно провеждане на Павловия иск кредиторът-ищец да насочи изпълнение за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото от длъжника имущество, в случая – дружествените му дялове, при положение, че в хода на производството кредиторът-ищец вече реално се е удовлетворил, получавайки цената на същите тези дялове, при това по собствена инициатива и предприети изпълнителни действия, като въпросната цена е заплатена от третите лица не на длъжника, а на кредитора-ищец по искане на последния и въз основа именно на договорите, чиято относителна недействителност е прогласена от съда по искане на кредитора-ищец?
Не представлява ли така описаната и доказана в хода на производството фактическа ситуация, в случай на уважаване на Павловия иск, една недопустима и нетърпима от гледна точка на смисъла на закона, морала и справедливостта, и противоречаща на логиката възможност кредиторът-ищец да се удовлетворява на два пъти от един и същи актив на длъжника?
Не се ли е трансформирала цената на дружествените дялове на длъжника по договорите на основание чл. 129 ТЗ в притезание, върху което ищцата-кредитор съвсем съзнателно е насочила изпълнение и реално се е удовлетворила, и в този смисъл действителността на сделките по чл. 129 ТЗ не е ли призната и напълно зачетена като действителна от страна на ищцата-кредитор?
Въпросното изпълнение и реално удовлетворяване, именно по силата и въз основа на договорите, чиято относителна недействителност се претендира от ищцата-кредитор, не изключва ли на собствено основание какъвто и да е увреждащ ефект и характер на същите – договорите?