/1/ При източник на задълженията, произтичащ от неоснователно обогатяване, може ли да се обсъжда търговския характер на сделката?; /2/ Когато ищецът е упражнил потестативно право на разваляне на договор за изработка, обуславящо връщане на даденото по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, има ли материалноправна легитимация на кредитор в производството по несъстоятелност?; /3/ Необходимо ли е второинстанционният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да направи свои правни изводи като разгледа спора по същество без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение?; /4/ Приложима ли е разпоредбата на чл. 637, ал. 6, т. 1, респ. т. 3 ТЗ и в случая, когато изпълнение на задължение на длъжника е обезпечено чрез внасяне от него и трето лице на определена сума по сметка на банката - гарант за обезпечение на възникнали за тях като съдружници в гражданското дружество задължения по договор, съответно „усвояването” на тази сума впоследствие?; /5/ Дали въпросното „усвояване на сумата по банковата гаранция не засяга правната сфера на третото лице и съответно може ли силата на пресъдено нещо по евентуалното решение да важи спрямо него, ако то не е в положение на противопоставена страна в евентуалния процес, който не се допуска чрез обжалваното определение?; /6/ Налице ли е правен интерес от осъдителен иск за вземания, които са възникнали и предявени след откриването на производството по несъстоятелност, и приложима ли е забраната по чл. 637, ал. 6 ТЗ при положение, че исковата молба е заведена на 08.03.2013г. и към този момент е било налице изключението по новите т. 1 и т. 3 на чл. 637, ал. 6 ТЗ /обн. ДВ бр. 101/28.12.2010г./, допускащи срещу длъжника в открито производство по несъстоятелност да бъдат завеждани дела /били те граждански или търговски, съдебни или арбитражни/ и защита на правата на третите лица, които са собственици на вещи, находящи се в масата на несъстоятелността и досежно парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица?”. Във връзка с първите три въпроса се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тях в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Спрямо останалите въпроси частният касатор се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.